Pаботата е там, че в апартамента, който наех и обзаведох почти до последната подробност само за десетина дни, не заживях с Маеве…завинаги.  В края на лятото синът й беше постоянно зле, а към заплахите от страна на мъжа се присъединиха и тези на собственото й семейство. Брат й, Рейвън, се държеше особено агресивно. След като веднъж нападна режисьорката в един подземен паркинг  и я преби с бейзболна бухалка („Защото даваш терен на тая курва сестра ми да мърсува с оня шибан в главата металист!”), започна неотълъчно да се движи с Маеве, за да е сигурен, че няма отново да кръшне от правия път. На Рейвън, чието име страхотно подхождаше на грозната му като на проскубан гарван глава, му беше напълно ясно, че ако се стигне до развод, сестра му ще остане без нищо, понеже отмъстителният й съпруг ще си наеме цяла армия от скъпи адвокати, които да й смъкнат и дрехите от гърба. И понеже семейството на Маеве разчитаха изключително на парите, които идваха от този додходносен брак, те просто не можеха да си позволят Маеве да напусне мъжа си. Най-малкото, защото се е влюбила в друг.

Заради Рейвън и неговата безмилостна бейзболна бухалка  с Маеве известно време се срещахме тайно. Чукахме се рядко, най-вече по хотели, понеже Рейвън знаеше къде живеех и често дебнеше пред входа, спотаен в сенките на дърветата. Маеве се държеше истерично почти всеки път, пушеше нервно, трепереше, после ме обсипваше с целувки и се кълнеше, че ме обожава и че иска да заминем някъде, или да умрем – било й все едно. На мен обаче не ми беше все едно. След оная нощ, когато ми заяви по телефона, че е напуснала мъжа си, за да можем да сме заедно, нещо  ми беше станало. Всеки път като я погледнах, виждах лицето й по тотално различен начин. Озлоблението й към мъжа й, към живота й се пренесе и в секса. Това започна да ме дразни, да ми тежи. Опитвах се да издържам на темпото й, да не реагирам спонтанно на шамарите и ударите, които тя упорито продължаваше да нарича „ласки”. Това обаче не бяха ласки и това не беше нежност. Беше си една шибана война.

Веднъж, не помня деня, беше септември обаче, все още много горещо, бях излязъл да покарам колело, за да си прочистя главата от черни мисли, когато на едно кръгово кръстовище изневиделица отляво ми изскочи колата на Маеве и ме засече. Завих рязко кормилото, слушалките на mp3-плейъра паднаха от учите ми, но успях да спусна крак, преди да загубя равновесие и да падна. Колите зад Buy Brand Cialis Online Маеве забиха спирачки, шашнатите шофьори надуха клаксони. Блъснах колелото на платното, и стоварих юмруци върху предния капак на сивото ауди на Маеве.  

- Какво те прихваща, мамка му?!

Иззад стъклото лицето й изглеждаше като лице на луда жена, избягала от психиатрията. Дори ми се стори, че беше по пижама. Без грим, без червило.  Беше впила пръсти в кормилото и гледаше право пред себе си, без да мига.

- Маеве,Маеве! – заобиколих и се опитах да пъхна ръката си в малкия отвор на страничния прозорец. – Скъпа, чуй ме. Искам да включиш двигателя и да потеглиш съвсем бавно. Тръгни към новия ни апартамент, аз ще карам след теб.

Така  двамата се озовахме в прясно боядисания и новообзаведен апартамент.

Маеве наистина беше по пижама. Това ме накара истински да се притесня. Тя никога, ама никога не излизаше от къщи, ако не беше сигурна, че изглежда перфектно до последния детайл в облеклото или грима.

- Добре, кажи ми какво става?

Приклекнах пред нея, тя седеше с отпуснати в скута ръце в белия фотьойл тип Treviso, който ми струваше 1635 (с отстъпката!).

- Кажи ми, скъпа!

Тя не помръдваше.

- Искаш ли да ти сипя едно питие. Мисля, че тук някъде имам бутилка мерло – и преди да дочакам отговра й, вече се бях изправил и тръгвах към кухнята.

- Мике?

- Да? –  обърнах се.

- Ти вечно си мислиш, че всичко може да се оправи с едно малко.

Усмихнах се кисело и философски Buy prednisone заявих:

- Не е вярно. Нищо не се оправя с едно малко. По-скоро с десет малки.

- Искам те.

- Еми ето ме. Преди малко даже за малко да ме смачкаш на улицата!

- Не така… Искам те завинаги.

- Знаеш много добре какво е положението. Не можеш да се нанесеш тук, докато смахнатият ти брат дебне навън като лешояд.

- Мога!

- Тц, не става, – поклатих глава. – Не можем да рискуваме така.

- Рейвън заминава за Сардиния по работа.  За четири месеца. Когато се върне, може вече и да е свикнал с мисълта, че сме влюбени и че живеем заедно. Мике, той всъщност не е такъв.

- Какъв не е, Маеве?  Изрод, който пребива хората по обществените паркинги?

- Той е  загрижен за семейството. Мисли за сина ми. Как той ще се почувства, ако напусна мъжа си.

- Ти ВЕЧЕ си напуснала мъжа си.

- Нека си дадем този шанс. Иначе ще полудея. Ще откача, казвам ти.

Лошото при жените е, че когато кажат, че ще полудеят, те наистина могат да го направят. Само със силата на волята. Която обикновено използват, за да се приведат в най-разнообразни и различни по интензивност емоционални състояние, някои от които сигурно не са и  описани в учебниците по психиатрия. А едно такова полудяване, обзалагам се, би приличало досущ на скачане от самолет без парашут. Не смея да рискувам, нито пък в момента имам сили да споря или да прилагам специалните си техники за „размекване”, които съм отработил с годините, затова просто я потупвам по коляното и й се усмихвам.

Трябва незабавно да намеря  мерлото, мамка му, иначе аз ще откача.  

 И Buy Female Viagra Online Pharmacy така започват двайсетте дни с Маеве. Първите ни заедно, ден и нощ, откакто се познаваме. Маеве се променя светкавично. Животът отново я изпълва цялата, отново е с  ярко червило, отново се усмихва, отново се любим бавно и дълго, без  удари и плесници.

Лошото е, че червеят на съмнението и несигурността, който още преди бях усетил, че се загнездва зад гръдната ми кост, вече е приел размерите на малък кон. 

Маеве настоява да купим колкото се може повече репродукции на Климт, за да украсим стените на „стерилния” ни, както го нарича, апартамент.  Аз обаче не го намирам за стерилен, а по-скоро за студен. И става все по-студен  с напредването на есента.  И червенокосите жени на Климт няма да го стоплят.  Може би биха стоплили само мен, ако можех да заровя лице в  покритите им с червени храсталаци венерини хълмове…

Любовницата ми се развихря – не харесва някои от мебелите, които съм купил; връща ги в магазина, купува други, изцяло от махагон, ръчно изработени; сменя тапетите във ВСИЧКИ стаи, навсякъде разхвърля декоративни възглавнички, поставя в ъглите дървени вази с жирафи и други разни животни, към които определено съм безразличен, а кухненските шкафове напълва със сервизи  от кристал Бохемия. Сигурно така се държат мишеловите като свиват гнездо…

Изтощително е само като я гледам…. Но аз съм мишката и за момента не мога да мърдам наникъде, понеже птицата постоянно ме държи под око.

- Обичам те, Мике, и не искам НИКОГА да се разделяме.

- Добре, – казвам аз и си наливам питие.

Режисьорката ненадейно се появява в картинката, мутрата й е изкривена, понеже тъкмо са я закърпили след побоя, а тя няма достатъчно пари, за да отиде при пластичен хирург, който да й върне предишната ехидна физиономия. Тя започва да навива Маеве да се оженим. Аз им обяснявам, докато запиваме в един бар, че това няма как да стане, понеже все още не съм разведен. После двете ми обръщат гръб и започват да си шушукат нещо,  а аз се подсмихвам на себе и започвам да се оглеждам; познавам момчетата от бандата, които  тая вечер свирят на живо кавъри на Depeche Mode, Maroon 5 и Сантана. Музикалната каша е тотална, но мен ме кефят, най-малкото,понеже момчетата просто си дрънкат и не заговорничат зад гърба на който и да е.  

Кога стана така, че забравих какво е да си безгрижен? Да се радваш на малките неща като бучка лед в топлата бира или тениска с щампа на любимата група? Кога стана толкова сложно? Кога, да му еба майката….

Приближавам се до барабаниста на групата, който нарича себе си Айси и му извиквам в ухото, че бих искал да се пробвам на следващото парче. Той ми ичвиква в отговор, че следва Sweet Sixteen на Били Айдъл. Идеално, казвам аз. През почивката Драхен, вокалистът, ми тиква китарата си в ръцете и казва: „Навреме се появяваш, Мике.  Трябва да пусна една вода, а и  там, до бара е моето момиче. Снощи се скарахме и сега е дошла да се сдобряваме. Знаеш как е…”  Да, знам как е, но в момента не ми е до любовните истории на Драхен. Нито до моите собствени. Мисля си само за солото на Били Айдъл.

За секунди срещам погледа на Маеве. Тя вече е пияна, махва ми с ръка, сигурно се кефи, че гаджето й ще свири. Майната й. Изпявам като в сън I’ll do anything for my sweet sixteen, I’ll do anything for runaway child, потта се стича по гърба ми и чувствам устните си прекалено сухи, но иначе съм жестоко превъзбуден. Шестнайсетгодишните в бара, влезли с фалшиви лични карти, направо пощуряват и започват да обливат гърдите си с бира и минерална вода, защото си въобразяват, че се намират във видеоклип, в който задължително трябва да са секси и с мокри фланелки.

Боже, какво ли не бих дал сега за една сладка и непритенционза 16-годишна!

Когато се прибираме в апартамента, вече минава три; не съм сигурен кой кого подпира – дали аз Маеве или тя мен. Пия вода направо от чешмата, а после, докато тършувам из разни шкафове за аспирин, защото главата ме цепи, Маеве ме прегръща през кръста, почва да ми шепне мърсотии в ухото, които досега не съм чувал, но кой знае защо, изобщо не ми го вдигат. Опитвам се да я отблъсна леко с лакът, но тя затяга хватката и това наистина вече ме ядосва.  Извръщам се и я хващам за шията. Не я стискам силно, но пиянският й поглед веднага се прояснява и тя разбира, че сериозно не искам да ме пипа тая нощ.

- ОК, – тя ме пуска и отстъпва заднешком две крачки, при което залита и се подпира на облегалката на един стол. – Браво. Вече си голяма звезда и не ти пука за мен. Мислиш, че не видях как зяпаш ония хлапачки, дето се поливаха с бира и ти се плезеха! Колко си наивен само – веднага им се върза. Нещастник!

- Маеве! – стиснах устни и само вдигнах показалец пред лицето й.

- Я не ми размахвай пръст!

- Лягам си.

- Не смей да си лягаш, докато спорим.

- Ние не спорим, това ти е любимият монолог напоследък.

- Леле, колко си саркастичен! Хубаво, тогава аз си тръгвам.

Събувам си джинсите, тръшвам се на леглото и загасвам  нощната лампа. Още около минута я Diflucan Online чувам как фучи отатък, говори нещо, отваря и затваря врати, рита столове, те падат, тя ги вдига, пак ги рита. После съм заспал.

На сутринта Маеве я няма. Намирам бележка, залепена с парче скоч на огледалото в коридора: „Обичам те много. Връщам се при Лео.”

Поглеждам стенния часовник. 7 и 20. Рано ми е не само да Buy retin-a online се ядосвам, но и да мисля.

 Взимам душ като оставям горещата водна струя да бие в лицето ми повече от обичайното. На път за офиса, звъня на Маеве от колата. Тя не вдига. Когато пристигам, заварвам Бо с клиенти – младо семейство-новобогаташи, които искат да живеят „със стил, но не прекалено очебиен, за да не ни помислят за еснафи, щом вече имаме пари”. Правя гримаса зад гърбовете им, Бо прави усилие да не се захили и продължава да кима сериозно с глава на всяко едно от глупавите предложения на двойката. Правя му знак, че го чакам в задния офис. Правя си кафе, но нямаме мляко, затова изливам кафето в мивката. Пия минерална вода и отново звъня на Маеве. Този път вдига.

- Каква е тая бележка?

- Неграмотен ли си? Четливо е написана.

- Ти сериозно ли се връщаш при оня гъз?

 - Той все още ми е съпруг и напоследък беше изключително търпелив с мен. Не знам дали наистина искам да се върна при него, но той ме помоли да замина с него за Монако за една седмица и след това да реша дали искам да се разведем или не.

- Buy Viagra Professional Online Pharmacy И ще отидеш?

- Мике, ти не разбираш…

- Прекрасно те разбирам – чукаш се с мен, а ще се развяваш с шибаняка из Монако.

- Не е така. Синът ни…

- Майната ти, Маеве! Стига се оправдава със сина си.

Прекъсвам разговора и понеже вече наближава девет и половина, ми е време да се ядосам за първи път през деня.  

 Ако мислиш прекалено силно за някои неща, неща, които те тормозят и те разяждат отвътре, неминуемо след време и те започват да мислят за теб. НЕЩАТА! Понеже оживяват. Така че си изграждате една скоросмъртна симбиоза, от която има спасение, само ако си забиеш нож в черепа. Затова се старая да не мисля за НЕЩАТА. Защото ако го правя, със сигурно ще ме отровят. А аз не искам това, не искам те да ме тровят, искам сам да си се осмъртя по начин, който сам ще избера – дали ще бъде като изпия на екс бутилка коняк или като се размажа с колата в някой бетоновоз, това си е моя работа, не работа на НЕЩАТА.

Вечерта се мотая из празния апартамент,  пак имам главоболие, дори не съм си пуснал музика, прав до бар плота ям сандвич с  чедар и резанче увяхнал домат. Звъня на Бо и на още няколко приятелчета и им казвам да дойдат у нас и да докарат нещо за пиене. Имам верни приятели (един от тях е Денис, Денис-с-дългата-коса от детството при изоставените складове) , които освен пиене, докарват и момичета, което си е направо класика в ергенските запои навсякъде по света.

Става супер купон; чупим само една от шибаните вази на Маеве, а Бо си счупва главата, само че не фатално – докато беснее на едно от парчетата на Immortal, залита назад и си шибва тила в ръба на етажерката, върху която Маеве е подредила разни дървени предмети и свещници, отново издържани в любимата й африканска стилистика.  От раната му пръска кръв, а той изпада в еуфория и започва още по-силно да си тресе главата. Накрая му прилошава Buy Cytotec Online Pharmacy и припада. Пренасяме го в спалнята, а Патрик, който е санитар в болницата, му превръзва главата с няколко ленени салфетки за хранене, които сигурно струват повече, отколкото главата на Бо. После се изреждаме да проверим дали диша и дали сърцето му бие нормално, след което го оставяме да се оправя сам, а ние се връщаме отатък, за да дослушаме албума на Immortal.  Девойчето, което Бо е довел на купона с намерението да чука, след като го напие, седи на ръба на дивана, с ръце между колената и блуждаещ поглед (най-вероятно заради коктейла от водка и мента, който Бо й е забъркал) и леко си тактува с крак така, сякаш е на концерт с клавирна музика.  Сядам до нея и небрежно поставям ръка върху коляното й, питам я как се казва, бла-бла-бла, тя се съвзема от оказаното й внимание, започва да бърбори. Казва се Паръдайз, учи за фармацевт, има по-малък брат, иска да работи в телевизията, мрази фармацевтиката, мрази и такива купони, понеже накарая все някой, когото не харесва, я чука. Милото момиче – почти започвам да я съжалявам.

И накрая я изчуквам от съжаление.  Колкото и невзрачна и скромна като пансионерка да изглежда на пръв поглед, Паръдайз демонстрира голям потенциал в леглото и аз си я отмятам наум. О йееее!

На следващата нощ спя със…забравих й името, но помня, че беше руса. А аз руси жени не харесвам! Преди време си бях си изровил един много як цитат от нета и си го бях сложил в профила във Фейсбук: „Блондинките са за момчета, брюнетките са за мъже.” Това, че спах с това момиче, не беше грешка. По-скоро бих отчел като грешка факта, че не смених спалното бельо след това, понеже когато Маеве се върна от Монако и още същата нощ преспа с мен, откри дълъг рус косъм върху черната калъфка на възглавницата.  Изправи се на колене, засили се, разлюля цици и ми тресна такъв шамар, че за малко не ме събори от леглото.

- Да изневеряваш на любовницата си с любовница! За бога, Мике, само ти си способен на такава низост!

Разсмях се. Каква ти низост. Това си беше голям връх в ебаческата ми кариера. Че изобщо ми стана от блондинка, имам предвид.

- Взех решение. Окончателно се връщам при Лео. Ще му се обадя да дойде да ме прибере още тая нощ. Докато е тъмно, за да не гледат хората как се изнасям…

- Никой не те познава тук, не се превземай.

- Да, но Лео го познават НАВСЯКЪДЕ!   Какво си въобразяваш…

Ставам да пикая. Когато се връщам в спалнята, тя вече се е Buy Revia Online облякла и тъкмо си дърпа ципа на ботушите.

- И сега какво? – заставам във формата на буквата Ф и изпълвам рамката на вратата така, че тя трябва да ме изблъска, за да мине през мен. Като я гледам обаче колко е бясна, няма да й бъде Buy weightloss drugs трудно да ме пребори. Още повече, че напоследък почти не се храня и съм измършавял до крайна степен.  

Тя вдига рамене, избягва да ме гледа в очите, но стрателно проверява дали всичките й вещи са в чантата, изправя се и поглажда вълнената си пола.

- Желая ти всичко най-хубаво, Микаел!

Брей, колко е важна. И как няма да е важна като кожените й ботуши струват поне 1500. Лео сигурно й ги е купил от Монакоооооооооооооооо!.

- Да ти се връща, скъпа!

- Не е необходимо да си саркастичен при раздялата ни.

- Защо? Няма да изглеждам добре на камерата ли? Предпочиташ да рева и да те моля на колене да не си тръгваш?

- Нищо не предпочитам, Мике. Нито пък вече очаквам нещо от теб, – тя поклаща разочаровано глава, сякаш е шибана учителка, която пак ми е писала двойка.

- Да не си забравиш дизайнерската ваза! – извиквам подир нея и запращам въпросната ваза в стената.  След ергенския запой предната седмица и с този акт на вандализъм сега броят на декоративните вази е намалял на три. Тях смятам да ги напълня с мастика и някой съботен следобед  да я разливам в пластмасови чашки на бедните и циганите в гетото. За здравето на моята любима и своенравна (или просто нервна) Маеве

Mутрата Лео дойде да прибере боклуците на жена си още същата вечер; всъщност минаваше полунощ. Бях заспал с проточена лига и лаптопа върху гърдите ми. Онзи почна да звъни по домофона, без да си отмества пръста от копчето на звънеца.    

- Кажи, пич? – отвърнах сънено.

- Свали си веднага долу металисткия задник, за да не се кача аз.

- Само да ти кажа, Лео, че портиерът ни е бивш треньор по самбо и едва ли ще ти позволи да се качиш дотука, без да те преметне няколко пъти.

- Не ми се прави на умен.

- Маеве има само два куфара. Ей сега ще ги получиш.

Отворих прозореца и изхвърлих куфарите на улицата.

После пак си легнах като преди това усърдно си проверих съобщенията във фейсбук. Тъкмо щях да го затварям, когато се отвори  чат-прозорец  и на миниатюрната снимка разпознах кроткото личице на Перъдайз.

Paradise: Там ли си?

Me: Аха

Paradise: Как така още не спиш?

Ме: Гледах филм.

Paradise: кой?

Ме: един корейски –Badboy.

Paradise: ужас

Ме: защо да е ужас

Paradise: ами…корейски филм.

Ме: нямаше да го гледам, ако не ме кефи.

Paradise: беше ми хубаво с теб миналата седмица.

Ме: аха

Paradise: искаш ли да пием кафе някой път, примерно утре?

Ме: ще видим.

Paradise: не ми звучиш като че ли и на теб ти е било приятно L

Ме: добре беше. какво общо има това с кафето?

Paradise: почувствах нещо много специално между нас

Ме: трябва да ставам, че един луд хвърля камъни по прозореца и трябва да звънна на ченгетата да дойдат да го приберат.

 Стори ми се малко нелогично, че след тия драматични сценки и воя на полицейски сирени в два сутринта, Маеве все пак НЕ СЕ ВЪРНА при Лео, ами си нае квартира близо до градската часовникова кула и се нанесе там със сина си.  Лео заплаши, че ако ме види пак да се навъртам край жена му, няма да си прави труда да издейства ограничителна заповед от съда, ами направо ще прати някой да ме пребие до неузнаваемост; да ми пренареди физиономията така, че „повече нито една жена да не те погледне, куче такова, без да й се иска да се издрайфа!”  Пука ми, отвърнах аз. И без това по онова време ми беше много, много лошо настроението, понеже Лина не ми даваше да виждам децата; тя самата вече беше повдигнала булото на срама и греха около връзката си с мижитурката Филип и вече „официално ходеха”.

- И къде ходите? До супера? На бинго? Или се придържате към класиката – кино, вечеря и ебане?

- Уф, млъкни. И без това не искам да ти чувам гласа, но се наложи да ти се обадя, за да ти кажа, че ще се местя при Филип, така че освобождавам къщата. И без това постоянно имам чувството, че майка ти ще изскочи от някой тъмен ъгъл с коса в ръката и ще ми отсече главата с един замах.

- Добре.

- Добре КАКВО, Мике?

- Добре каквото и да е. Поддържам разговора. Казвам добре, за да знаеш, че не съм затворил. Хората така правят.

- Наистина ли си толкова безразличен или само се правиш?

- Кога ще ми доведеш децата?

- С Филип ще ходим на зимен курорт за Коледа.

- Искам да видя децата.

- Филип каза,че има приятел, който е управител на една хижа в Похорие и щял ни пусне за една седмица на половин цена.

- Кажи ми за Клои и Ема, по дяволите! Пука ми къде ще се ебете по Коледа с твоя педераст.

- Ето, виждаш ли, затова няма да ги видиш – защото си БЕСЕН и ме е страх да ги пускам с теб.

- Глупости, Лина, много добре знаеш, че никога не съм повишавал тон на децата. Никога, никога.

Тя мълчи известно време, понеже я хващам натясно. Истината си е истина.  

- Ще си помисля и ще ти се обадя.

Клъц.

Клъцна ми главата. Ей така, без даже да й виждам очите. Малката Лина, малката Лина – каква е хитруша само… 

Известно време стоя по средата на кухнята все още с телефон, долепен до ухото, и обмислям варианта да изляза навън и да се сбия с някого. Няма да бъде трудно. Бих могъл, например, да мръдна надолу по  Ойстералмалé и да дръпна кашона с боклуците на някой от бездомниците, които се въргалят на продупчените си матраци край канала. Тогава непременно поне няколко ще ми налетят да ме бият. От чувство за солидарност. Но заради Buy theo-24 cr online болестите и гладуването бездомниците са слабаци и бързо се уморяват, а и понеже са перманентно пияни или друсани, никога не могат да те нацелят от първия път в лицето. А аз много бих искал някой да ми разбие устата със светкавичен десен прав. Между другото така загубих зъб през февруари – горен четвърти вляво. Нарочно не отивам на зъболекар, който да ми постави нов, понеже ми е готино да си гледам дупката от време на време – напомня ми за болката, и за еуфорията, и за унижението да ме повалят на пода и да ме ритат с мръсните си ботуши, докато не почна да храча кръв.

Другият вариант е да предизвикам сбиване в бар, но тогава не е сигурно, че изобщо Brand Levitra Online ще се измъкна жив, понеже при такива сбивания много рядко някой застава на твоя страна. Особено ако си на чужда територия. А да се биеш в баровете, в които си редовен посетител, не върви. После ти е гузно да се върнеш и да тикнеш в ръцете на собственика кашонче с комплет чаши за уиски и друго – с чаши за мартини, за да компенсираш за тези, които си изпотрошил предната вечер.  Джоко е такъв собственик – той не иска да му се плаща за нанесените щети по време на подобни сбивания (макар че в неговата кръчма такива стават сравнително рядко); иска от клиентите сами да му възстановят инвентара, дори ако трябва да натоварят от ИКЕА цял микробус с чаши, столове и коледна украса. Искам да свиря в неговата кръчма. Даже бих я купил, ако мога да отделя пари. И Buy Brand Levitra Online Pharmacy щях да я кръстя… например … как бих я кръстил…

Телефонът започва да звъни и ме стряска, понеже още го държа до ухото си.

- Ало?

- Мике?

Маеве е. Включила си е ОНЯ глас, сладострастния.

- Как си? – питам я и отварям хладилника, за да проверя дали има някакви остатъци от снощната пица. Пица няма, но грижливо съм прибрал празната картонена кутия, за да не се развали!

- Buy Buy Zithromax Online Pharmacy accutane Ами как да съм…знаеш…

- Ъъъъъ…всъщност не знам. Не сме се виждали от седмица и повече.

- Добре де, тъпо ми е. Липсваш ми. Копнея за теб. Какво повече искаш да чуеш, по дяволите?!

- Сигурна ли си, че мъжът ти не ти подслушва телефона?

- Глупости. Лео знае през какво минавам аз, през какво минава семейството ни.

- Не ми се стори много разбран човек последния път, когато ми крещеше под прозореца, че ще ме натика в багажника на колата ми и ще я запали.

- Той само така си говори. Иначе е кротък като агне.

- Да бе.

- Мике?

- Viagra Super Active+ Online Да?

И сиренето е мухлясало. Трябва да си напазарувам храна. Това на нищо не прилича!

- Искаш ли да дойдеш за малко при мен?

- Имаш ли нещо за ядене?

- Какво?! Да… мисля, че да. Защо?

- След 20 минути съм при теб.

Щом пристъпвам прага на новата квартира на Маеве, нещо ме прерязва през стомаха. И не е от глад. Поглеждам я – тя не е същата жена отпреди. Сигурно заради слабата светлина в антрето лицето й ми се струва повехнало, уморено.            Но в очите й все така се отразява бездната на ненаситата; сякаш ме чака, за да пие от мен и така да си върне живота.  Вече съжалявам, че съм се съгласил да дойда. Тя се хвърля на врата ми и ме обсипва с целувки. Опитвам се да кажа нещо, но пръстите й влизат в устатата ми, задавят ме. Притиска ме до закачалката за дрехи и започва да ме целува и едновременно трескаво дърпа дрехите ми като дете, което се опитва да разсъблече куклата си, само че е прекалено несръчно заради малката си  възраст и успява единствено да скъса копчетата и да разпори ръкавите.

- Бързо, бързо, влез в мен, – тя вдига единия си крак, допира таза си до чатала ми, усещам металния вкус на кръв в устата си. Сигурно ме е ухапала. Докато се усетя, вече е разкопчала колана и смъква джинсите ми до коленете.   

Нескопосано прониквам в нея, както сме си прави, но ми е толкова гадно, че не мога и не мога да свърша. Тя обаче повече се настървява, свлича се на пода и налапва оная ми работа, която в момента не прилича на нищо – ни риба, ни рак, а от върха й прокапва малко вагинална течност.

- Да идем в леглото, ела!

Не мога да говоря, не мога да издам и един звук, направо съм се вцепенил. Какво ми става, да му еба майката! Тя ме блъска по гръб на леглото, изува джинсите ми,целува ме по гърдите, захапва зърната ми, докато с едната ръка търка кура ми; успява да го изправи едва-едва и веднага ме възсяда. Коремът ми се свива от болка. Виждам лицето й размазано. Дъхът й ме изгаря – ако не знаех, че винаги така се запалва, когато е възбудена, щях да си помисля, че е вдигнала 40 градуса температура и всеки момент ще издъхне в агония. Сега обаче в агония съм аз.

- Хайде де, шибаняк такъв, чукай ме!

Правя някакви смешни опити да се съсредоточа и да вляза в ритъма й, но пак ми прималява и вече знам със сигурност, че ще повърна, ако това изнасилване не спре веднага.

И точно тогава, сякаш по поръчка, съдбата ми изпраща Лео. Той влиза с отмерена военна стъпка в спалнята – официално облечен, двуреден костюм на  тънко райе, ушит по поръчка в частно ателие в Милано, безобразно скъп часовник Cartier, който дискретно проблясва изпод снежнобелите ръкави на ризата му от най-фин памук; а изражението на лицето му е абсолютно спокойно, почти като на психопат преди да застреля 28 души в препълнен ресторант. Филм.

Маеве като че последна установява присъствието на съпруга си в стаята. Сепва се, едва когато курът ми е съвсем омекнал и не става вече дори за накраещник на маркуч.

- Лео?!

- Нека позная, – казва той с плътен, отработен глас на бизнесмен и мошеник от класа; отмества с лека погнуса омачканата завивка и сяда на самия край на леглото, премята крак върху крак като внимава да не повреди безупречните ръбове на панталона си. – Не е това, което си мисля?

Лишена от монопола върху тая фраза, Маеве отваря няколко пъти уста като риба на сухо, но в крайна сметка се отказва и  се отпуска съкрушително по гръб, без да си прави труда да прикрие голотата си. Чак сега може би вече е оъзнала, че тази битка  е ужасно загубена и най-вероятно я чака личн.

Всичко е толкова порочно. Ние сме порочни. Прасета, които ровим в собствените си лайна.

Cлед като затворих вратата след себе си на излизане от квартирата на Маеве, вече знаех, че никога, ама наистина никога повече няма да се видя с нея. Нарочно, имам предвид. Без да искаме е възможно и да се засечем някъде – в ада най-вероятно, макар че е спорно, че и там ще ни пуснат. Нито пък щях  да й говоря оттук нататък. Все едно я бях изтрил с гумичка от мислите си, от миналото си, от всичко.  Нямахме и една снимка, на която да сме заедно. Това значеше ли нещо? За нея сигурно да. За мен не.  Жените винаги влагат много повече значение в незначителни факти, отколкото мъжете.  В пропуснатото телефонно обаждане виждат отхвърлена любов, в накриво закопчана риза – изневяра, а в Buy bactrim желанието да прекараш една вечер, играейки белот с приятели вместо да се държите за ръцете и да гледате „Мостовете на Медисън” – „чудовищен саботаж на връзката, която тъкмо сме положили върху стабилна основа”.

Заминах за четири дни в планината. С Денис и Лондон. Лондон е общ приятел и наш счетоводител. Майка му го родила в самолета за Лондон и името му съвсем естествено си дошло заедно с появяването му на бял свят.  Лондон не беше точно откачалка като нас и не беше прекарал детството си в размотаване и пиене на бира. Беше учил в престижно езиково училище, после- три години в пансион в Австрия, тъмносиня униформа, коса, сресана на път и раница, пълна с дебели книги. Въпреки това обаче беше наш брат по съдба, понеже музикалните ни вкусове съвпадаха и дори сега, когато вече работеше в престижна фирма и по осем часа на ден задължително трябваше да изглежда сериозен и да спазва буквата на закона, Лондон си имаше своите бягства от реалността, които ние с охота му помагахме да осъществи. Става въпрос за нощи на блек метъл и смъркане на кокаин измежду циците на непознати „гугутки”, както наричахме случайните девойки, които случайно се натъкваха на нетърпеливите ни чепове. Мотото на Лондон беше: The troubles seem to be always with me, so why don’t you …..follow me.

В конкретния случай  наистина го последвахме, понеже тъкмо негова беше идеята да се махнем за няколко дни от града и да отидем да повилнеем сред борови шишарки и рижи катерици в планината. Наехме хижа на около 1400 м надморска височина и трябва да призная, че и тримата здравата се препотихме, докато стигнем до целта си. Много необмислено  решихме да оставим колата  си на един платен паркин в подножието на хълма, за да повървим пеша – ей така, за тонус.

- А лъжеше, че ходиш редовно на фитнес, Денис, копеленце такова! – изпъшках аз, докато се опитвах да си взема въздух, прегънат о две и опрял ръце на бедрата  си.

- Ходех известно време, заклевам се! Докато не се запознах с Мари-Ан, после нещата станаха сериозни, аз се успокоих, Cialis Online че вече не ми се налага да прилагам допълнителни трикове, за да си хвана гадже и престанах. Ей толкова е просто, брат! Всъщност ти най-вече би трябвало да ме разбереш сега, когато си свободен и пак си „на пазара”.

- На него не му трябва да полага услилия, – намеси се Лондон и ни подаде бутилката с минерална вода. – Денис винаги е бил умният, аз – амбициозният, а Мике – красивият.  

- Имам белег на главата. И ми липсва един зъб – напомних аз.

- На кой му пука за зъба ти! Вуждал съм как те зяпат девойките, където и да идеш. Сякаш вече си представят как ще изглеждат децата ви. Отвратително, брат! Иде ми да се гръмна! – Денис отпи от бутилката и се изправи, понеже до този момент беше седнал на един камък и разтриваше схванатите си прасци.  – Веднъж да стигнем, заклевам се, ще поръчам хеликоптер по телефона да дойде и да ни вземе на връщане.

- Не се излагайте! – прихна Лондон. – Децата изкачват тоя склон като на шега.

- Децата не пушат по кутия и половина цигари на ден, умнико! – изръмжа Денис и му обърна гърб.

 Денис отдавна вече не беше с дълга коса; от 7 месеца работеше в адвокатска кантора и също от толкова излизаше с Мари-Ан, която харесваше още от края на 90-те, но тогава все не можеше да събере кураж, за да я покани на среща. А и тя изобщо не му обръщаше внимание – гледаше си учебниците и тенис-мачове, понеже беше влюбена в Пийт Сампрас. Струва ми се, че заради нея, за да й напправи впечатление, Денис се записа да учи право. И завърши почти с отличие.  Какво да кажа – историята на Денис М. е историята на човек, който с търпение и постоянство преследва любовта си. И накрая тя се изсипва върху главата му като манна. И той яде, яде, яде…с пълни шепи.

- Ще се женим, – заяви Денис няколко часа по-късно, когато седяхме на терасата на хижата, увити в одеала и пиехме затоплено бренди Buy Clomid Online Pharmacy от водни чаши. – Другото лято.

- Ами честито, копеле!

- Ще ми станете ли кумове?

- Какво? И двамата ли? – когато не беше пиян, Лондон винаги се притесняваше относно легитимността и законността на действията – своите и чуждите. – Няма начин. Би настанала анархия в цялата брачна институция.

-  Е защо да не може? – настояваше денис. – Булките как си имат по няколко шаферки.

- Заеби, не може и това е.

- Тогава си хвърляйте чоп.

Хвърлихме чоп и се падна на мен. Лондон се нацупи като хлапе, което съм набил в междучасието, и дръпна одеалото до носа си.

- Наздраве, куме! – Денис вдигна чаша и ме прегърна през рамо. – Отсега почвай да мислиш какво ще свирим на сватбата.

-  Нещо от Вивалди? – предложих аз.

- I’ll drink to that! Levitra for women Generic viagra online prescription drugs online Vardenafilo levitra

Горе беше студено и спокойно. Имаше един милион звезди.  Главата ми беше изпразнена от лоши мисли. И изобщо от каквито и да е мисли. Да можех да остана завинаги тук. Ще ловувам, ще ям боровинки, ще се боря с мечки, ако се наложи, и ще налагам кървящите си рани с листа от билки. Но поне раните ще са видими…

Ето, това е. Имах нужда от истинска рана.

Първото нещо, което направих, след като слязохме от планината (не беше с хеликоптер –  не че Денис не се обади, но от Спасителната служба казаха, че пращат хеликоптер само за спешни медицински случаи), беше да отида при Конго – татуировчика без нито една татуировка по тялото си – и да му заявя, че искам рисунка на мораво цвете на едното рамо. Сбогом, Маеве, да ти го начукам! Не, грешка, това вече съм го правил! ДА ТИ ГО НАЧУКАТ!

Боята се разля под кожата ми, беше като наркотичен екстаз, който се разлива в уголемяващата се зеница на окото. Бях на ръба да целуна Конго, задето ми дава реална болка, а не такава, която идва от тъмните и мухлясали места на мозъка и душата ми.

- Tате?

- Да, пиленце?

Чувам я да плаче от другата страна на телефона.

- Клои, какво има?

- Нищо… Имаме си зайче. Филип ни позволи да го държим в детската стая. Чисто бяло е. Казва се Президент.

- Смешно име за малко зайче, – отбелязвам аз , все едно че съм голям специалист по зайци.

- Нееееее, хубаво е – настоява Клои и сякаш я виждам как доланата й устна нацупено увисва.

- Какво друго правите?

Една буца, голяма колкото карбуратор, е заседнала в гърлото ми; опитвам се да звуча нормално, даже весело, понеже не съм се чувал с Клои сигурно от месец, и не искам тя да си мисли, че съм се превърнал Brand Levitra Online в отчаян задник.  

- Клои?

- Да, тате?

- Искаш ли да дойдеш да живееш при мен?

Тя се разпищява:

- О, може ли, може ли, може ли?

- Може да се уреди. Само трябва да говоря с майка ти.

 - Тате?

- Да, пиле?

- А ще ми обещаеш ли нещо, ако дойда да живея при теб?

- Всичко!

- Че никога, никога няма да се ожениш отново.

- Обещавам.

- Така по телефона не става. Трябва да се закълнеш истински, на живо. И да плюеш три пъти и да кажеш „В името на светия Buy zofran папа”

- Защо пък на Папата?

- Такава е клетвата. Иначе няма да важи.

- Добре, като се нанесеш при мен, ще се закълна в светия Папа.   

- И ще ми купиш гривна с череп и пица.

- Да.

Не знам защо, но съм повече от сигурен, че Лина няма да се заинати. Няма как да не се чувства гузна, задето остави мен и семейството ни заради един слаботелесен чикиджия, дегизиран като романтичен чиновник.

И така започва зимата.

Излизам с Денис, Мари-Ан и някои техни приятели; не са моят тип хора, но стават като компания за напиване във вечерите, когато не ми се прибира вкъщи. Лондон също е в групата, поохранил се е последните няколко седмици, но се оправдава с това, че трупа запаси за през студения сезон; постоянно е засмян, той е непритенциозен и никого не натоварва с лошите си настроения. Всъщност не съм забелязал да има такива.

Мари-Ан отначало се държи резервирано към мен; знае, че с годеника й се познаваме от сто години, а подобно мъжко приятелство се гради на много повече от разменени клюки за гаджета, месечни цикли  и готварски рецепти. Прави ми впечатление на лесно докачлива, а образът, който иска да наложи за себе си е на фриволна и разкрепостена. Привърженичка е на идеята, че мъжете са на този свят, за да обслужват жените си, в която й е особено лесно да повярва с мъж като Денис, който я обожава и общо-взето няма нищо против да бъде юркан насам-натам.    Освен това знае, че познавам бившата годеница на Денис, с която живяха заедно десет години, преди тя да го обере до шушка и да замине с новия си любовник за Испания. Денис беше съкрушен, казваше, че жените като бившата му са извънземни, изпратени на земятта с мисия да унищожат човечеството. И повече никога няма да допусне друга жена в живота си. Беше започнал да излиза само с Лондон, във всяка обедна почивка, всяка вечер -  заедно слушаха музика на живо на откритата сцена на Площада на Независимостта, ходеха на кино, както и да играят тенис на откритите обществени кортовете в извънградския парк. Един ден към десет сутринта майката на Денис, госпожа Кони, се появи без предварителна уговорка в адвокатската кантора на сина й, пристъпи със ситни стъки до бюрото му, притисна чантичката до гърдите си и смирено каза:

- Сине, искам да знаеш, че ние с баща ти винаги ще те обичаме и подкрепяме, дори ако си гей.

  За щастие през пролетта Денис припозна в Мари-Ан едно свое старо гимназиално увлечение и се хвана за нея като за удавник. Тя е учителка на третокласници, лакира си ноктите в извратени цветове, а облеклото й обикновено се състои от 4 до 6 пласта разноцветни и разностилни дрехи – сандали, чорапки, клин, къси панталонки, туника, елече, перелина… Не правя опити да й се харесам, просто седя, пия си коняка и се усмихвам от време на време на някоя смешка, която подхвърля Лондон.  

Срещаме се в кръчмата на Джоко. Мястото е занемарено, отдавна плаче за основен ремонт, но Джоко нехае; през по-голямата част от деня се въргаля у дома си на спуснати щори, понеже е прекалено друсан, за да стане и да поръча доставка на бутилирана бира или килограм лимони. Въпреки това обаче ние продължаваме на ходим там, столовете вече са изтъркани във формата на задниците ни, а персоналът знае за нас такива лични неща като, например, кой с кого е спал, на кого са отнели точки за неспазвена дистанция на пътя и с колко ледчета си пие джин-фиса.

Дойде декември, Клои вече живееше при мен. Сработихме се добре – тя знаеше, че ако иска да получва редовно джобни пари, трябва да си подрежда стаята, без да се налага всеки ден да й оставям бележки на кухненския плот, с които да й напомням за домакинските й задължения. Освен това дълго време не й позволявах да си направи профил във Фейсбук, но накрая се предадох, оставяйки се тя да ме убеди, че това, тате, е възможно най-безопасното нещо на света, а и всичките ми приятелки вече имат! Да бе, например дебелата й приятелка Кармен, чиято Buy Levaquin Online Pharmacy майка я е родила на 14. Напълно ми е ясно, че същото очаква и нея – жените имат склонност да повтарят генетичния модел на възпроизводство на майките си. Не искам моята Клои да повтори майка си. Ужасявам се от тая мисъл!

Помня точната дата, когато се запознах с Пени. Четвърти декември. Не че веднага съм си паднал по момичето или нещо такова. Просто същия ден дойдоха ревизори  в офиса и поискаха счетоводните книги и две кафета с нискомаселна сметана и кафява захар. Ама какво си въобразявате, да ви еба майката! 

Не откриха нищо нередно, но аз настоявах да знам по чий сигнал са пристигнали. Не можем да ви разкрием тази информация, господин Окерфелд. Майната ви тогава, нямам кафява захар! Ние можем да си пием кафето и с бяла. И бяла нямам! Лъжете, имате, виждам захарницата Buy Nexium Online на оня рафт. Абе, хора, вие друга работа нямате ли?!

Адски съм ядосан, затова след като затварям офиса, отивам право в кръчмата на Джоко и поръчвам на сервитьорката Кейти да ми донесе цялата бутилка коняк. Тя казва, че от нея е сипвала на предишни клиенти. Колко, питам аз. Около 200 грама, отвръща тя. Няма нищо, донеси ми останалото.

Към девет пристигат и останалите – Денис, Мари-Ан, Бо, Лондон и …Пени. Ето ти я значи и Пени. Приятелка е на Мари-Ан  и може да се каже, че знаят всичко една за друга, което пък автоматически предполага, че ще се подкрепят „до гроб”.  Вече даже са си намислили песни, с които да се изпратят една друга в гроба – Мари-Ан иска на погребението й да звучи „нещо на Аксел Роуз, понеже така и не успях в този живот да се омъжа за него”, а Пени проявява по-драматичен вкус, спирайки се на Жо Дасен и „Ако те нямаше на този свят”.

 Запознаваме се, тя обяснява, че през юни е завършила университета и съвсем наскоро си е намерила работа като асистентка в някаква неправителствена организация (както по-късно разбирам, задълженията й се изчерпват с това да пише от два до осем мейла на ден, да зарежда конферентната зала с бутилки минерална вода и кани с кафе и да се оплаква във фейсбук колко е отегчена от професията и живота си).  Струва ми се сладурана – има красиво лице с удивителни котешки очи, бяла кожа и огромно, налято тяло; действията й са мудни, пие и пуши много, но това, което pills cialis най-вече прави впечатление е нервността й – говори припряно, понякога дори заеква, ръцете й често треперят, а когато седи кръстосала крака, единият нервно потрепва.

След четвъртия коняк решавам, че искам да ми духа. Не сега, може и по-нататък, примерно след няколко седмици. Скучното й облекло предполага, че произхожда от интелектуална, но консервативна среда; а наложените й с годините и възпитанието морални ценности по всяка вероятност вече започва да чувства като камък на шията си, от който за съжаление няма как да се отърве, без да си загуби някъде гащите.  Набързо пресмятам наум всички плюсове и минуси на ситуацията и си казвам, че ако наистина ми се иска поне свирка от сочните устни на Пени,  ще трябва да стъпвам като сапьор в минно поле.

Междувременно в кръчмата се появява Паръдайз и се лепва за мен. Купувам й някакъв кисел коктейл с неопределен цвят и й казвам да ме изчака на друга маса, докато се видя с приятелите си. Тя се подчинява без възражения; изглежда е доволна, само защото съм й проговорил.  Към един след полунощ компанията ни се разпада, аз завеждам Перъдайз в безистена в една от страничните улички, недалеч от дома, и я изчуквам на крак. Когато свършвам, тя иска още и ме моли да дойде у нас, за да продължим, но аз й казвам,че детето ми спи вкъщи и че ще се видим утре „по някое време”.

 „Кога точно?”

„Ще ти се обадя.”

„Ще чакам.”

Ами чакай си. Кукувица! Много е отворена и би ми позволила да направя каквото си поискам с нея  – дори да се изпикая в устата й. Обаче е и страшно досадна и понякога си представям как в някаква паралелна реалност я провисвам за глезените от балкон на 15-ия етаж и я тръскам, докато Buy Viagra Professional Online Pharmacy не изпопадат всичките й пломби и изкуствени кичури коса, закрепени с шноли към кухата й глава.

 Прибирам се вкъщи, изпикавам се и увеличавам парното, понеже в къщата е страшен студ. Влизам тихо в стаята на Клои и, без да паля лампата, се приближавам до леглото й и я гледам известно време на светлината от коридора как спи. Къдравите й коси са разпилени по светлосинята калъфка на възглавницата, а розовите й усти са полуотворени. Представям си как вижда звезди иззад затворените си клепачи. Просто ми е невъзможно да повярвам, че толкова красиво същество като нея е в състояние да сънува кошмари. Но сигурно ги има. И нищо чудно – след всичко, което преживя през последната година… Погалвам я по главата и излизам. Събувам се по слипове, чеша се по задника, мотая се из кухнята, отварям и затварям безцелно хладилника и шкафовете. Намерението ми е да хапна нещо, понеже цял ден карам на коняци и едно шоколадово десертче, което беше изпаднало от ученическата раница на Клои и аз го изядох, понеже ме домързя да го хвърля в кофата за боклук.

Тъкмо си лягам и получавам есемес. От Паръдайз е. Пожелава ми лека нощ, да спя в кош и бла-бла. Еби си майката!

Малко си мисля за сладката, недокосната от моя кур уста на Пени, преди да заспя с нещо като полуусмивка на лицето си.

Kъм групата постепенно се присламчва и една изрусена, но с хубаво телце начинаеща актриса – приятелка на Пени от гимназията. Казват й XP – като в Windows XP.  Така и не успявам да разбера дали това са инициалите й или някакъв прякор. Не че ме интересува де… Питам я обаче в какво е играла. Тя махва неопределено с ръка:

- В разни неща. Реклами предимно.

- Кажи някоя, сигурно съм я гледала.

- Ами не знам…

Донасят питиета и мен повече не ме интересува в кои реклами се е снимала – искам да се налюскам преди 11, понеже в 11:15 имам запланувано ебане с Парадайз.   

Докато си пием и си говорим глупости, забелязвам как Пени прави всичко възможно, за да ми привлече вниманието – смее се високо на случайни мои реплики, които не бих определил точно като смешни, съгласява се почти всеки път, щом кажа, че някоя група е добра, отмята игриво бретона от очите си, заголва ръце, а когато се усмихва, показва повече зъбки, отколкото е необходимо.  Винаги надушвам, когато някоя жена проявява интерес към мен (или ако не точно към мен конкретно, то поне към патката ми, все тая); понякога надушвам желанието в потта им, в онова леко влажно място в свивката на лакътя или във вдлъбнатинката на шията. При Пени засега желанието е по-скоро като уплашен заек – предпазливо ме приближава, подушва ръцете ми с розовия си нос, но всяко мое по-рязко движение го кара да се втурне обратно при стопанката си и да се скрие под широката й вълнена пола. Подсмихвам се на себе си, понеже знам как да примамя заека да ми се довери и дори да седне в скута ми. Казвам, че ще отида да поръчам на бара, любезно се поинтересувам дали някой иска нещо (въпросът ми не е случаен – преди това съм се уверил, че Пени току що е изсмукала рома си и сега само предъвква сламката).  Мари-Ан казва да й поръчам бира, Лондон заявява, че му е време да си върви, понеже щял да става рано за работа, а Пени почуква с показалец по празната си чаша и повдига игриво едната си вежда. Кимвам с глава и си пробивам път до бара. Взимам питиетата и когато поставям чашата с ром пред Пени, съвсем леко я докосвам по ухото. Не се съмнявам, че токът я трясва моментално, понеже около десет секунди седи с изопнат гръб, без да мига, с ей такива ококорени очи. Отново сядам на стола си, който е точно срещу нейния, и вдигам чашата си за наздраве като я гледам право в очите.

Заекът отново подава муцунка навън и захапва морковчето, което държа в ръката си.  

През идните дни се виждаме почти всяка вечер, на няколко пъти ходим заедно в клуб „Рок плаза” да слушаме разни групи на живо; Пени, която по принцип се облича в светлозено и вълнено, а червената коса си я носи обикновено вързана на конска опашка и така прилича досущ на момиче от реклама за  прясно мляко от края на 50-те, изведнъж изявява желание да си купи черна памучна тениска, понеже „така се обличат хората като ходят на рок-концерти”. Buy Clomid Online Pharmacy Казвам, че не е задължително, но е препоръчително, на което тя се киска почти минута като през това ме удря с опакото на ръката си по рамото – все едно сме приятелчета, нали разбирате… На няколко пъти й се обаждам да дойде с нас с Клои в парка. Веднъж дори я запознах с Ема – Лина ми я беше „отпуснала на заем” за един следобед, като преди това не пропусна да ме предупреди, че няма да я получа за Коледа – изобщо да не съм си въобразявал. Пени се прави, че си прекарва добре в компанията на децата ми, но те не й обърщат много внимание, понеже са  прекалено заети да играят в снега, а и  през повечето време Пени само седи на пейката, загърната до носа в дебелата си бяла шуба и пуши намусено, понеже очевидно й е студено, но не смее да си признае.  Когато към 5 заявявам, че си тръгваме, тя изглежда видимо облекчена; казва, че има нужда от голям коняк с чай. Каня я у нас, тя обаче колебливо отхвърля поканата ми – “може би някой друг път, сега трябва да се прибирам да си мия косата.”

Когато следната петък вечер всички от компанията си тръгват и накрая оставаме само двамата в един нощен клуб, аз я гледам известно време изпод козирката на шапката си как седи притихнала и нервно отпива от коктейла си, а цигарата догаря между пръстите й и я изгаря.

- Ох!

Докато изтръсква пепелта от скута си, аз се навеждам към нея, повдигам брадичката й с ръка и я целувам. Тя малко се стряска, но не се дръпва; отначало устните й имат вкус на мъртва риба, после обаче леко се разтварят и предпазливо пропускат езика ми между зъбите й – там е горещо като в пещ, езикът й има вкус на текила, кюрасо, тютюн и копнеж.  Целуваме се дълго, прекъсваме само колкото да си поемем въздух и да си поръчаме ново питие.  

Когато вече съвсем съм възбуден – но по-скоро от многото изпит алкохол, отколкото от целуването, някой ме почуква по рамото и аз разбирам още преди да се обърна, че това е Парадайз.

- Здрасти, – казвам ведро, но не я каня да седне при нас.

- Не ми се обади, че ще идваш тук. В скайп даже ми написа, че тази вечер няма да излизаш изобщо – гледа да звучи безгрижно, а не обвинително, обаче си личи, че се дави в сълзи.

- Ами ей на – промених си решението. Какво ново при теб?

- Няма ли да ме запознаеш? – Парадайз трясва чашата си на масата и слага ръка на хълбок.

- Парадайз – Пени. Пени – Парадайз.

- Приятелката му! – пояснява Парадайз с натъртване в гласа.

Пени кимва леко с глава, смутена е, пали цигара и се заглежда в лампиона с ресни, който пръска романтична светлина над разръфаната ми бейзболна шапка.

- Ела за малко отвън, – изправям се рязко, при което почти събарям масата  и настойчиво хващам Парадайз за лакътя. Тя няма време даже да си вземе чашата, защото бързо я помъквам към изхода. Студеният декемврийски въздух ме задавя. Кашлям и едновременно говоря:

- Виж какво, момиченце, аз не съм ти гадже. Ок? Искам много добре да си помислиш как ще се държиш оттук нататък. Ако искаш повече да не се  виждаме, продължавай в същия дух.

- Чукаш ли я тая? По-добра ли е от мен? Много се съмнявам…

- Ти май не ме чуваш какво ти говоря! – пускам ръката й и й обръщам гръб, за да се върна в клуба.

- Мике, чакай! – тя се затичва след мен, стъпва накриво с високите си боти, пада, лази, опитва се да стане, пак пада. Помагам й да стане, а тя се възползва от самарянския ми жест и се вкопчва в ръката ми.

- Няма повече, обещавам. Само не искам да се караме.

- Ние не се караме. Просто ти разяснявам как стоят нещата.

- Добре, добре, добре…

Уверявам се, че се е закрепила стабилно на неудобните си обувки и я оставям да трепери на студа. Връщам се при Пени и й казвам, че ще си тръгваме.

- Проблеми ли имаш с това момиче?

- Тц.

- Тя ли ти звъни по 15 пъти на ден?

- И тя също… Хайде, – прегръщам я през раменете и двамата излизаме през задния изход. Завалял е сняг, отварям уста към небето и почвам да лапам снежинките. Пени съвсем нехайно пъхва ръката си в задния джоб на джинсите ми.

Заекът е опитомен.

ОТ АВТОРА:

СКЪПИ ПОЗНАТИ И НЕПОЗНАТИ ПОСЕТИТЕЛИ НА БЛОГА,

БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ ЗА ПРОЯВЕНИЯ ИНТЕРЕС КЪМ РОМАНА В РАЗВИТИЕ И ЗА ГРАДИВНАТА И НЕГРАДИВНА КРИТИКА ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ НЕ-ЗНАМ-КОЛКО СЕДМИЦИ. НАЛАГА СЕ ДА СПРЯ КАЧВАНЕТО НА ОТКЪСИ ОТ РОМАНА, ТЪЙ КАТО ЕДНО ОТ УСЛОВИЯТА НА ИЗДАТЕЛСТВОТО, С КОЕТО РАБОТЯ, Е ДА НЕ ПУБЛИКУВАМ ПЪЛНИЯ ТЕКСТ НА КОЙТО И ДА Е НЕИЗДАВАН ВСЕ ОЩЕ РЪКОПИС В ИНТЕРНЕТ.

МНОГО БИ МИ СЕ ИСКАЛО  ДА Buy VPXL Online СЕ ЗАПОЗНАЯ Buy glucophage online С НЯКОИ ОТ ВАС НА ЖИВО НА НЯКОЕ ОТ ПРЕДСТАВЯНИЯТА НА КНИГАТА МИ (НЕ ТАЗИ, РАЗБИРА СЕ, ПОНЕЖЕ ОЩЕ НЕ Е ЗАВЪРШЕНА, А НА ЕДНА ДРУГА), КОЯТО ПРЕДСТОИ ДА БЪДЕ ИЗДАДЕНА ПРЕЗ ТАЗИ ЕСЕН.

БЪДЕТЕ ЖИВИ И ЗДРАВИ.

Здравейте, любители Buy Nexium Online Pharmacy и нелюбители на блога,

Знам, че отдавна не сме се „виждали“ Buy Buy Lasix Online cymbalta online на vukovska.com, но … ако искате да видите/поласкаете/почерпите/напсувате авторката на Романа в развитие, можете да го направите на 21.12 в Благоевград, от 18 ч. в Червената зала на  Американския университе, където ще представя новата си книга  „Роман с ключ“ (издател: „Сиела“-София)

Другата ви такава възможност ще бъде на презентациите в София и Пловдив през януари, за които обаче все още няма установена дата.

You’re welcome! Носете си сурови яйца (виното ще го подсигурят от издателството!).

Мая

В днешния свят на безумна конкуренция на бицепси, трицепси, силиконови филъри и оперативно оформени във формата на напъпила лилия срамни устни човек не може да си позволи да мързелува по седем дни в седмицата. Особено хора като мен, които от осем месеца вече са безработни, но въпреки това продължават да поддържат сравнително луксозен начин на живот, благодарение на финансови постъпления от чужбина. Не от продажба на човешки органи или проституция – отдавна вече не се занимавам с такива неща… Тоест откакто не ми върнаха една предрусала курва – бременна с близнаци и без половин черен дроб.

Та мисълта ми е, че ако човек не иска да се превърне в баба си (или още по-лошо – в бабата на Ози Озбърн) още на 42-годишна възраст, е добре да се погрижи за формата си.  Аз, както се разбра от предишния пост, не мога да тренирам пълноценно във фитнеса – да разтягам мускули в клинчета на Адидас от неопренова материя на тренажора като се преструвам, че тичам по горска пътека сред опияняващия мирис на папрат – понеже нали съм почти инвалид. Нито пък ми идва отвътре да въртя педалите на велоаргометъра в разстояние на 45 минути, без да напредна и с два сантиметра! Е какъв е смисълът, ебаси! Аз ако реално се спусна на едно детско колело, купено от Метро,  без скорости, само с контра, за това време ще стигна от нас до Петрич. И оттам ще си купя еко марихуана! Така де – да се знае защо съм въртяла педалите толкова време! А във фитнеса – какво? Търчиш, бъхтиш, дигаш гирички и накрая даже никой не ти ръкопляска. Мани го това.

Затова аз ходя на плуване.

Специалистите казват, че това е възможно най-ефективният вид физическа дейност за цялостно укрепване и трениране на тялото. Нямало мускул, който да не участва активно в процеса! От личен опит бих казала, че пръстеновидните мускули около сфинктерът може би са в относителен покой, но май това няма защо да го споменавам.

Разбира се, аз съм човек, който не би отишъл във ВСЕКИ обществен басейн, за да практикува любимия си рекреативен спорт. Затова аз пътувам всяка седмица по два-три пъти с такси до един четиризвезден хотел, разположен в крайните квартали на града, който разполага с доста сносен спа център и прилежащ към него басейн с неолимпийски размер. Всъщност размерите даже не са и наполовина олимпийски. Обаче масажистите към комплекса приличат на млади гръцки олимпийци. Така че едното компенсира другото.

Всички служители ме познават; имат ме за свой човек един вид и това най-вероятно се дължи на факта, че съм си оставила в съблекалнята едни оранжеви джапанки, които никой от гостите на хотела още не е откраднал, понеже са детски номер. Освен това знам къде държат чистите кърпи – в една от залите за масаж. И когато отивам там да си взема кърпа и заварвам някой 18-годишен футболист от младежката гарнитура на столичен отбор да бъде масажиран само по миниатюрен слип, винаги си казвам, че парите, които плащам, определено си заслужават.

През някои от делничните дни се засичам с един мъжага с провиснал над банските корем и масивна татуировка на дясното рамо. Пичът плува по един час без прекъсване. Викам си, „Wow, как може бе!“ Аз правя по три дължини и сърцето ми ще изскочи. А той… за един час сигурно изминава разстоянието от Гибралтар до Малага. Плувайки! Добре де, ама пак е дебел. И това ми е утешението.

Почти винаги от тон-колоните звучи релаксираща lounge music. Но понякога пускат Селин Дион и човек няма как да не се замисли дали любовната му връзка в момента не върви към провал. И дали изобщо някога е бил щастлив. И дали изобщо си заслужава да се живее без любов в тоя шибан свят, в който всичките му приятели са женени, а тези, които не са, приличат на герои от романите на Виктор Юго –  с гърбици и посивяла кожа на лицето. Затова си нося книга. Да се разсейвам, докато, между плуването и сауната, си почивам върху нагряващите се шезлонги. А ако нямам книга под ръка, разлиствам списание „Ловец“, за което отдавана се чудя как е попаднало в спа-центъра наред с далеч по-релевантни издания като My Story, Cosmopolitan и Vogue.  Но пък от друга страна никога не се знае кога ще ти потрябва информация за това как се отстрелва глиган през декември в Унгария…

Динамиката между служителите в спа центъра е много интересна. Понякога заварвам масажистките да се хвърлят със сърцераздирателен ентусиазъм в прегръдките на чистачките. Друг път, докато се преобличам в съблекалнята, подслушвам разговори, които никое човешко ухо не бива да чува. Разговори, които се въртят върху изразходвано обедно меню. Виктор, момчето с рижата коса и приятното отношение към клиентките на хотела, които имат fat body index под 25, почти се разплаква всеки път, щом научава, че не е останал тас кебап или мусака. В такива моменти направо ми иде да си изсуша на две-на три косата, да изляза с широко разперени ръце (за прегръдка!) от съблекалнята и да му предложа да го отведа на късен обяд със свински ребра или нещо, което…. което хората от списание „Ловец“ знаят как да приготвят на скара така, че кръвта по кокъла да няма значение и да изглежда като ефект от холивудски филм за вампири. Или върколаци. Виктор като нищо може да се окаже teen woolf!

В крайна сметка бих могла да кажа, че цялостното преживяване в басейна не е за изпускане. Но, разбира се, 99 процента от вас го пропускат по една основна причина -  работят! Знам, че трябва да се работи, за да се поддържа някакъв сносен индекс на ВБП на бедната ни държавица… Но вижте, нека ви кажа нещо – след като отрезнях днес за около половин час, си направих труда да сравня българския вътрешен брутен продукт на глава от населението с този на другите държави членки на ЕС. И познайте какво! Толкова сме зле и толкова назад в тази класация[1], че просто няма смисъл който и да е от нас… пардон, от вас!  да ходи на работа. Така че още утре ви искам по бански и с бразилска коламаска на басейна.

ОК?

В петък вечерта се понапихме на рождения ден на Кака Марето (мъжът й, Черния рицар, седеше в ъгъла на бара и наблюдаваше толкова зорко всички ни да не би някой случайно да си помисли да се забавлява, че на човек не му оставаше нищо друго освен да поръчва на барманката питие след питие и да си ги пие кротко, без да допуска претенцията, че иска да свали сутиена на жена му, да проличава в погледа му). И после, докато се изпращахме по такситата и се уважавахме, случайно стана дума, че Калина, другата ми най-добра приятелка след Кака, заедно със сестра й и един оплешивяващ неосъзнат хомосексуален библиотекар – колега на Кака имат намерение да другия ден да посетят известната в нашия град гледарица на кафе и чешмяна вода леля Знайка. „О-о-о, ама веднага ме пишете и мен!“, възкликнах аз на пияна глава. Not that I REALLY meant it, обаче те наистина взели, че ме „записали“.

Минаваше десет и половина на другата сутрин, а ситуацията в дома на Вучето беше следната – гъз се вдига, глава се не вдига! В крайна сметка когато котката Базука започна да напомня за неодовлетворените си биологични нужди като виеше като върколак и се блъскаше във вратата на спалнята ми като кечист, главата се наложи да  последва гъза и с голямо неудовлетворение напуснах леглото.

Още не си бях сипала кафе, когато Калина ми се обади, за да ми напомни за ангажимента ни. Абе какъв ангажимент, да го еба?! Още не съм ходила по голяма нужда, не съм си изскубала веждите  – не мога просто да скоча в едно такси и да се явя пред леля ти Знайка във вид, който ме доближава визуално по-скоро до бушмените, отколкото до бялата раса.

– Айде, айде, не се втелявай! – тонът на Калина беше непоколебим и силно мотивиращ. – Жената гледа в склад към хранителен магазин – да не мислиш, че ще й пука дали с фон-дьо-тен на Dior!

Е при това положение, да, можеше да мина и без процедурата с веждите.

Вижте, ще съм откровена. Мислех, че мога да пожертвам съботния си махмурлук, за да отида при прочутата гледарица от крайните квартали, само за да мога после да се подигравам на цялата бутафория и да набера достатъчно материал за следващия си блог постинг. Така де – целта оправдава средствата… Но както обикновено се получава – отиваш за риба и хващаш рак. Не само че не получих материал, за да се присмея на допълнителния занаят на леля Знайка, ситуиран очевидно в сивия сектор (макар че тя ни посрещна по червената си престилка на редовна продавачка в магазин, където й се случва да разфасова телешки плешки), ами с провиденческите си думи успя да постигне двоен ефект: хем отрезнях, хем се вцепених! Малката женица с мазна коса, тяло на амеба и трисантиметрова цепка между предните зъби настани нас с Калина на две пластмасови оранжеви табуретки, покрити с вестници, а самата тя се разположи на обичайното си „работно място“ зад едно отдавна окуцяло с две от крачетата си паянтово бюро, на което бяха наредени 29 пластмасови бутилки с вода, донесена от различни манастири в България и Гърция, няколко икони на светци, за които твърдеше, че й говорят, докато е в сеанс, листове амбалажна хартия, върху които записваше имената и датата на раждане на клиентите, и какви ли още не боклуци и джунджурии. В склада беше ужасяващо студено и аз  още на десетата минута съжалих, че в мрачния и дъждовен съботен ден бях решила да се накипря само с къса черна рокля под коженото яке. Като че ли на светците им беше на оная работа как съм облечена. Важното в случая беше, че ме пазят, бдят над мене, както каза гледачката. И така било винаги – от деня на раждането ми, казвали цифрите и фигурките в чашата ми от кафе.

Леля Знайка разказа с подробности моменти от живота на родителите ми през 50-те години; видя някакви змии, жаби и гущери, загнездели се под формата на потомствена семейна магия в основите на семейната ни къща в едно кюстендилско село, позна, че сестра ми живее в чужбина, колко езика знам, колко висши образования имам, а освен това описа W.W. толкова добре, че за момент се почудих дали тя, да му еба мамата, не ходи с него и двамата вече две години и половина ме лъжотат и ми гледат сеира. Обаче бях готова да й простя за W.W., понеже ми предрече всичко най-най хубаво за близкото бъдеще, от което, разбира се, няма как да се оплаквам. Тоест, ако със сигурност ще се къпя във вана, пълна с бадемово мляко, докато  пия Moët et Chandon направо от бутилката, a пред погледа ми напереният ми столичен адвокат, облечен само по черна тога, шиба с върбова клонка по голия задник некадърната юрист-консултка на университета, от който ме уволниха преди осем месеца, бих ли могла да имам каквито и да е възражения, че вися от един час в мръсен склад, студен като морга, в компанията на най-добрата си приятелка и на една мила женица, която води въображаеми разговори със Свети Николай? Of course not!

Леля Знайка ми върза на лявата китка червено канапче, което отряза от чиле прежда, докарано, според думите й, от самия Слави Трифонов от манастира в Атон.  Свят конец значи! Даде ми друго капаче да си го сложа в портмонето. И още едно – за под възглавницата, на която спя.

Колкото и да не вярвам в такива неща – Кабала, йога, извънземни, живот след смъртта, смърт по време на преяждане, съвкупление с коне под звуците на „Либертанго“ в изпълнение на Васко Василев, кацането на „Аполо“ на Луната, непорочното зачатие, при което се е родило първото дете на Марк Зукербър и пр. – все пак…все пак някъде дълбоко в мен в този дъждовен съботен следобед една малка искра надежда пламна и се разгоря. Надежда, че на тоя свят има неща, които може и да не са обозрими с наличните ни сетива и за които няма научно обяснение в нито един учебник, енциклопедия, легитимен или нелигитмен интернет сайт, но въпреки това те се случват. И понякога даже те правят неимоверно щастлив.

… а за да разберете защо, кликнете на долния линк.

14 март

Първо искам да кажа какво е орторексия, за да не си помислят някои от вас, че имам някакво заразно венерическо заболяване. Думата орторексия идва от гръцки (“orthos“ – верен и “orexis” –  хранене) и означава болестно вманиачаване по здравословното и правилно хранене.

И така, да минем по същество.

Всички, които са (или са били в някой етап от живота ми) мои роднини, гаджета, близки приятели, познати или просто хора, които някога са ме канили на гости или пък са имали нещастието да седят на една маса с мен в ресторант, са наясно с факта, че хранителните ми навици са далеч от средностатистическите за страната, полуострова, континента и планетата като цяло.

Може да се каже, че съм минала през различни, при това крайно противоречащи си хранителни етапи през живота си. На седем бях злоядо хлапе с тъмноруси миши опашки и ръце, тънички като върбови клонки, което не искаше да погълне и една лъжица попара, ако детегледачката не й разкаже ужасяваща история за умрели хора, които се самоизравят от гробовете си, за да се инфилтрират след това в света на живите и да направят съществуването им пълен ад.

В пубертета не можех да се спра да ям; единственото нещо, което можеше да ми оправи настроението в онези години беше новината, че майка ще прави печено пиле на сол за вечеря. През голямото междучасие изяждах около килограм тесто с мазнина и сирене под формата на банички. А на следващото междучасие, ако все още чувствах лек, дискомфортен глад, отново ходех до лавката и си купувах милинка. На 15 бях толкова дебела, че ми шиеха дрехи по поръчка, понеже нямах талия и нищо  от магазина не ми ставаше.

През лятото на 1990-та година, след като положих официален обет пред Висшата Сила, която контролира и бди над футболните турнири  по сета, че ако любимият ми отбор, този на Германия, най-после успее да спечели световната титла в Италия след двата предходни неуспешни опита през 1982-а в Испания и 1986-та в Мексико, ще се откажа от най-любимото си нещо на света. И понеже тогава печеното пиле продължаваше да бие по авторитет мастурбацията, се наложи да жертвам именно него. Германия (тогава все още ФРГ) стана световен шампион, след като победи на финала Аржентина с гол от дузпа на Андреас Бреме в 85-тата минута. А аз станах вегетарианка.

После изведнъж сякаш откачих и в продължение на две години бях анорексичка. В началото на 90-те обаче още нищо не се знаеше в България за тази болест и затова докторите, при които майка ме водеше, предполагаха или че съм бременна в 14-тия месец или че имам увредена хипофизна жлеза. Постепенно си загубих мензиса, циците и представата за време, място и пространство – не непременно в тази последователност.

Когато след едно крайно стресиращо преживяване в Берген, Норвегия си възвърнах по чудодеен начин мензиса, реших, че това е знак, че трябва да променя живота си и в резултат на това просветление започнах отново да ям и други неща освен по една обикновена бисквита и половин круша на ден. Но от вегетарианството не се отказах. Затова пък в началото на новото хилядолетие се запалих първо по постенето два пъти годишно (но не по религиозни, а по-скоро по експериментални причини), а след това по веганството.

По време на една почивка в Созопол реших да опитам парченце от печената скумрия на сестра ми. И оттогава прибавих и рибата към обичайната си диета. Случайно или не събитието пак съвпадаше със знаково футболно първенство – европейското в Португалия, когато Гърция шамароса „големите“ и стана шампион.

Така че може да се каже, че понастоящем не се вписвам конкретно в нито една от формите на вегетарианството[2], а съм си издълбала собствена ниша в хранителната верига, която не включва никакви млечни продукти, яйца и месо, но затова пък включва риба и някои морски деликатеси (но само при условие, че са ми сервирани без очи – не знам как някои хора могат да ядат нещо, което ги гледа от чинията!) .

Можете да се досетите, предполагам,  че човек като мен е особено взискателен, когато се намира в заведение за обществено хранене. Сервитьорите трябва да имат железни нерви и да запазят присъствие на духа всеки път, когато започна да поръчвам:

-          Искам тая салата, ама сосът да не е млечен! Защо изобщо има сос – това са допълнително поне 150 калории! А да не говорим колко консерванти има в него, защото много се съмнявам, че е прясно направен, а не е изцръцкан от пластмасова бутилка. Махнете пармезана, ама не да го събирате с пръсти, след като вече са го настъргали върху марулята. Искам допълнително кедрови ядки! Без сос балсамико – твърде ми е сладък. Донесете ми половин лимон вместо него. Ама да е пресен! Ако кората му е спаружена, ще върна цялата салата. А чери доматите ако са от Португалия, не ги искам, понеже четох някъде, че оттам внасяме само зеленчуци с ГМО. Ужас просто! Може и малко отгоре да ми ръснете рукола. Ама малко. Виждам, че салатата се предлага с крутони. А те дали са от бял или от черен хляб? Ако са от хляб, съдържащ брашно тип 500, в никакъв случай не ги искам. Кажете на готвача, ако може, да ми направи набързо една шепа крутончета от пълноърнест хляб. Без глутенов по възможност. И да им добави босилек. Или риган. Хм… Ами май това е засега! Но бързо ми донесете питието, че нещо се изморих.

И ето така се живее сто години.

След като хубаво ни раздрусаха турбуленциите на нашата иди-ми-дойди-ми връзка през първите шест месеца на миналата година, и след като мен почти ме изнасили куче в Гърция, а W.W. си пусна по-дълга коса от моята, отношенията ни навлязоха в по-спокойни води напоследък.

През есента поживях няколко седмици в Копенхаген. Мисията ми беше да проверя да не би датското правителство нещо да е изпуснало положението на страната от ръце по отношение кризата с незаконните емигранти, а и да разузная „има и купо-о-о-о-н“ (понеже за работа като за такъв висококвалифициран мързел като мен, който през последните години е упражнявал крайно недоходоносна, за да не кажа, направо дебилна професия, и дума не може да става!) Велосипед не подкарах (а това е основното превозно средство в датската столица и съответно основният рисков фактор на пътя), но затова пък прекарах много и приятни часове в състояние на dolce-far-niente, което включваше обикаляне на барове и пазари за прясна риба, ходене на кино, както и разходки между Норебрьо Сташон[1] и Стрьогет[2]. През последната седмица от престоя ми в датската столица дойде и W.W. Понеже преди това беше прекарал една седмица с приятели в Истанбул и долетя направо оттам, чистите дрехи му бяха свършили, така че първият си ден в Копенхаген го прекара, облечен в дънки на голо. Отведох го на пристанището от всички пощенски картички Nyhavn и пихме вино. Отведох го в свободната република Кристияния[3] и пихме вино и водка. Отведох го в гей-бар „Оскар“  и пихме коктейли. Отведох го в един клуб на Студентската улица[4], в който барманите бяха облечени като надзиратели в затвора, и пихме… ами тогава май пихме кой каквото ни почерпи, не помня точно. Когато го попитах какво мисли за града и „има ли той почва в мечтите и плановете ни”, той си запали цигарка на терасата с изглед към перфектно оформената тревна площ в междублоковото пространство, и каза, издишайки дима след първата дръпка:

- Тия пък тука верно живеят сто години! Да вземем и ние да опитаме…

Тогава беше решено, че we will be back. И не непременно ще приличаме на Арнолд Шварценегер, който изрече култовата фраза за първи път през 1984 година – първо защото аз знам повече думи на английски от него, и второ, защото мускулатурата на  W.W. все пак му позволява да влезе в костюм с нормална кройка.

После, за Нова година, заминахме за Лондон. Аз се дърпах, понеже това не ми е мечтана дестинация и предчувствах, че ще се разочаровам, но W.W. настояваше да идем  – не му се стояло в София по празниците; искаше да види Биг Бен и да го сравни със своя Биг Дик. Така  че наехме квартира в Кемдън и отидохме.  Когато кацнахме на летището в Лутън и двамата не бяхме във форма, меко казано – W.W. още го държеше надрусването с един домашно приготвен кекс с канабис, който изяде  за закуска в таксито на път за летището сутринта, а аз се насвятках с бяло вино по време на полета и когато дойде редът ни на паспортния контрол, аз самата не можах да се разпозная на снимката в паспорта. А иначе какво толкова да му гледаме на Лондон през зимата (а също и през всеки друг сезон!). Верно, видяхме някой и друг мост с историческа значимост и даже Бъкингамския дворец отдалече, обаче Кралицата не ни покани на чай и сладки. Обаче аз някак почувствах облекчение поради този факт, понеже много се съмнявах, че по време на едно подобно височайшо посещение щеше да бъде уместно да поискам да ми сипят 50 грама коняк в чая…

През седмицата, прекарана в Лондон, ни наваля обилно количество дъжд, изядохме 15 килограма fish&chips в различни разфасовки и на различни цени, изгледахме две-три травеститски шоу-програми в барове в Сохо, изпихме количество алкохол, с парите за който спокойно можехме да си купим мезонет в Драгалевци, и с радост за пореден път установихме, че хората, с които се запознаваме по кръчмите, ни считат за симпатична и приятна двойка, понеже, разбира се, и идея си нямат, че всъщност ние сме българските Бела Суон и Едуард Кълън. Само дето в нашия сценарий и Бела е вампир, при това по-кръвожадният от двамата, понеже пие само кръв с алкохолно съдържание над два промила!

Когато на пети януари се прибрахме в подгизналата от киша и гниещи боклуци София, си отдъхнахме и двамата, след което безмълвно зачеркнахме Лондон от списъка „Градове, в които искаме да живеем (евентуално)“.

[2] Strøget е главната търговска улица в датската столица, която се счита и за най-дългата пешеходна улица в света – дължината й е 1,1 км като покрива периметъра от площада на кметството до Kongens Nytorv.

[3] Кристиания (Kristiania) представлява частично самоуправлявана, неофициална «държава в държавата», разположена в район Кристиансхавън на Копенхаген. Кристияния представлява квартал на Копенхаген, в който има само 2 входа, на които лежат големи скали, нееднократно отстранявани от правителството, но връщани обратно от жителите на района. Обитателите на Кристияния съблюдават собствени закони, независими от законите на Дания. Сред тях са: забрани на автомобилите, кражбите, тежките наркотици, огнестрелното оръжие и бронежилетките. Главната улица е „Пушер“ (Pusher Street). На нея се търгуват леки наркотици и е забранено да се фотографира.

[4] Studiestræde е една от централните улици в Копенхаген; намира се в т.нар. Латински квартал на града и е популярна заради многобройните кафенета и антикварни магазинчета.

Пиенето у нас, т.е. на територията на Република България, като че ли ни се получава малко по-добре най-вече от гледна точка на седмичния бюджет. Иначе по отношение на забавлението, не става! Първо, защото ние с W.W. сме пияници-естети и не обичаме да употребяваме в барове, в които мъжката клиентелата се състои изключително от  безделници,  чиито нива на тестостерон са толкова високи, че ако не се бръснат на всеки 12 часа, се покриват с козина като орангутани, а женската прилича на реквизит от кулинарно ТВ шоу – кифли, пуйки и краставици с водно съдържание 95 процента.

Второ, в родните питейни заведения много често правилото, че клиентът винаги има право, не важи. Дори в любимия ни бар, в който даже са кръстили две питиета на мое име („Зимно Вуче“ и „Пролетно Вуче“), собственикът е толкова дръпнат, че забранява на клиентите да ядат семки дори на масите отвън. Хляб от лимец и бейби моркови могло, обаче семки – не. Било селско и разваляло грууви атмосферата и цялостната концепция на бара! Неговите безумни правила за поведение толкова ме дразнят понякога, че съм решила да му предложа да сложи на входа табелка със следния надпис на български, английски,  димотикѝ[1] и руски[2]: „Дотук с вестник „Струма“, слънчогледови семки и кучета-водачи!“

Много обичаме да си купим бутилка водка или уиски, както и бутилка шардоне (за разредител!) и да си поканим гости. Така де, в домашна обстановка нито трябва да даваш по 50 стотинки бакшиш за всеки шот от 40 грама, нито някой ще ти направи забележка, че люпиш семки. Или ядеш спагети с пръсти.

Обикновено се обаждаме на Хесус, коафьора с фосфоресциращите маратонките, перата в гъза и френското „р“. В повечето случаи ни идва на гости веднага след като е ходил на фитнес и тогава е особено съвестен по отношение на приеманите калории под формата на алкохол. Пийва не повече от чаша-две просеко. Обаче ние с W.W. не можем да оставим тая работа току-така. Предлага ме му трева. Хесус твърди, че отдавна е отказал тревата, обаче когато все пак реши да си дръпне от нашата (за да не ни обиди, предполагам), изведнъж се превръща от много VIP в крайно ВИП[3].

Когато Хесус не е на линия, понеже или курварства по алтернативните заведения в София или лекува махмурлук и/или любовна мъка с мурсалски чай у дома си, пращаме месидж на Кака Маре. Всъщност нея не се налага дълго да я уговаря човек, понеже където и да се намира, тя си слага летящите кубинка и пристига със скоростта на светлината. Кака много обича водчица и ако е във форма, сама си изпива между 400 и 500 мл на едно сядане. W.W.  често се оплаква, че не може да й насмогне – тъкмо си е запалил цигара и Кака разклаща под носа му празната си чаша, казвайки с уважително-умоляващ тон:

- Душа-а-а-а, ще идеш ли да ми забъркаш едно котейлче със спрайт?

Всъщност въпросителният знак в края на това изречение е излишен, понеже това не е въпрос. И ние го знаем.

Всеки втори уикенд Калина е в града и тогава обикновено се събираме у нас в късния следобед и пием вино. Матинето, както може да предположите, не минава под лозунга „Ауу-ауу, сипи ми само два пръста, Вуче, много благодаря, че по-късно ще работя с тежки машини, а и не искам утре да се събудя с торбички под очите“. Амбициите на Калина са по-скоро в диапазона на: „Вуче, само допивам бутилката и повече не, понеже към девет ще излизам с едни приятелки и смятам да изпия няколко ромчета с кòла.“

„Ромчетата с кòла“ обикновено са между седем и девет на брой. Така че най-малкото, на което може да се надява Калина, е да се събуди в неделя сутринта САМО с торбички под очите!

Изводът от цялата тая работа с пиенето вкъщи е, че човек никога не може да бъде максимално подготвен, когато има за приятели такива като нашите.

[2] А този пък заради студентите от бившите съветски републики от средноазиатския регион, които учат в Американския университет, и не знаят английски.

[3] Видимо Изперкал Педал

(Един разказ от първа ръка на W.W.)

Обикновено „музата“[1] ми идва към 9.30-10.00 сутринта, след като съм изпушил поне една цигара и съм изпил две чаши кафе, което е толкова силно, че може да вдигне и кон от кома. Но този път музата дойде под друга форма и благодарение на това, че Вучето ми пилѝ няколко часа на главата да седна да напиша поне един параграф за блога й. Е не съм седнал в момент, полегнал съм.

Да ви кажа честно, откакто си взех дипломата за завършена бакалавърска степен, съм отвикнал да седя пред празния монитор на компютъра и да щракам по напрашената клавиатура с цел да напиша някой „шедьовър“ на научна тематика, подравнен от двете страни, задължително на шрифт Times New Roman, размер 12. Отдавна не съм писал курсова работа, а пък, и да ви кажа честно, курсовите работи по време на цялото ми следване, си ги превеждах от английски език. Ако ме питате дали съм имал някакви скрупули, че съм плагиатствал, ведага ще ви кажа – НЕ! С удоволствие заимствах от всеки американски колега, който някога се е прецакал да напише оригинална курсова работа на тема „Основни предизвикателства пред регионалната сигурност и подходи към  глобализацията“. Само че той, за разлика от мен, е имал мотивацията да подходи сериозно към академичната си задача. Предполагам най-вече от чувство за дълг и вина към родителите си, които, сигурен съм, са продали душата си на Луцифер и платили стотици хиляди долари, за да са сигурни, че детето им ще го приемат в Stanford или Columbia University. А всеки път, щом вдъхновението ми ме предаваше, Вучето откликваше веднага, ето вижте на последните ми две курсови работи са и писали 6-ци. Но, както се казва, enough with that.

През последните шест месеца с Вучето стъпихме на познати и непознати земи (разбирайте барове, дискотеки, кръчми, кафенета – абе все места, на които алкохолът не е по-далеч от две крачки, четири за Вучето).  Както тя вече писа, през октомври посетихме ветровития и ебаси студения Копенхаген. Моето задължение беше главно да вървя след Вучето (защото тя бе по-запозната с града и съставяше маршрута за деня), да събирам чантите и, както и да и допивам шотовете. Вижте, аз много се гордея с нейните възможности да поема големи количества концентрат, но пийне ли един шот, я търси под масата. Просто шотовете (и особено афтер-шотовете) не са нейната силна страна!

Ето, например, една вечер, докато бяхме в бар Jailhouse и кротко си пиехме… Момент! За да не си помислите, че сме алкохолици, а и за да не даваме лош пример на подрастващите, по-добре да кажа, че през онази вечер бяхме в една… библиотека. А пък вие както искате го разбирайте. Та бяхме в една библиотека, в сектора с атласите и географските карти и справочници, и тъкмо се бяхме съсредоточили върху географския регион, откъдето е родом Лев Толстой, когато отнякъде се появи група датчани, които пък живо се интересуваха от географския регион на Braunschweig, Долна Саксония, Германия. Хората моментално решиха да ни почерпят, опа тоест да ни изчетат един абзац от непознатия за Вучето до този момент стил в литературата, известен като Jägermeister. Въпреки че сериозно я предупредих, че този стил много ще я развълнува и дори натовари емоционално, тя ми каза да си гледам в моята книга, и с интерес се зачете в конкретния абзац. В последствие я намерих седнала в една кашпа с махония пред библиотеката, в която се намирахме.

Датчани четат в градската библиотека

Дочетох много набързо каквото беше останало по книгите, събрах Вучето и чантите й, и се запътихме към пиацата на такситата. Докато я влачех за ръка, настоятелно попитах на няколко пъти дали знае адреса, но от нея за пръв път нищо не се чуваше освен врънкане, че иска да си легне. В крайна сметка, щом се качихме в таксито, Вучето измърмори адреса и в този момент някак чудодейно се свести и се разприказва така, както само тя е способна – на висок глас и употребявайки прекалено много обидни съществителни и прилагателни имена. Когато таксито спря пред входа на кооперацията в Амагер, извадих картата да платя и тогава шофьорът се обърна към нас и на чист български със сръбски нюанси обясни, че е македонец и ни попита „што правите тука, за колку време сте”. Обаче разговорът приключи много набързо, понеже на Вучето й се пикаеше, а аз не исках да рискувам да се оправям с последствията от неспособността й да стиска.

Щом прекрачихме прага на апартамента, си отдъхнах, понеже реших, че проблемите ми за тази вечер са приключили с облекчаване физиологичните нужди на Вучето в предназначеното за тази цел помещение. Да, ама не. Само секунди след като седна на леглото и каза “Дай ми пижамата”, заспа в седнало положение. Тръгнах да я преобличам и тъкмо й обух долнището на пижамата, тя измърмори, че че й е лошо и ще повърне. Все едно ме удари ток – толкова бързо се дръпнах назад. Казах си, по-добре да не си създавам друга работа като чистя по нощите, затова, без да съм приключил с преобличането, само я катурнах настрани, както си беше по долнище и сутиен, и я завих.

Реших, че понеже съм успял да се погрижа успешно за това и двамата да се приберем читави в квартирата (при положение, че и аз самият бях чел доста), заслужавам да изпуша една цигара и излязох на терасата. С облекчение вдишах дима, примесен със студения нощен въздух, мислейки си, че ето на, сега спокойно мога да отида и да си легна. Само че не бях познал.

Тъкмо се унасях, когато Вучето се размърда и реши да ходи на водопой, явно още я държеше сладкия стил на произведението Jägermeister. Само секунда, след като излезе от стаята, се чу тропот като от слон, нахлул в стъкларски магазин. Скочих веднага, светнах лампата в коридора и видях Вучето на пода, свита в ембрионална поза. Спънала се в постелката и при падането, счупила чаша. Докато повтарях „Добре ли си? Добре ли си? Поряза ли се?“, тя само се хилеше, не – заливаше се от смях и това направо ме вбеси. Казах й да внимава да не се пореже, но тя никак даже не се впечатли, ами се врътна, влезе в банята, изпи две кофи вода и пак си легна. Без, разбира се, да вдигне и едно стъкло от пода!

И ето ме и мен –  на колен-е-е-е в коридора в четири сутринта!

След като събрах стъклата, изпуших още една цигара, за да се успокоя, и си легнах.

На сутринта Вучето нямаше никакви спомени от предната вечер и ме накара да връщам лентата назад. Докато й разказвах, тя само ахкаше и охкаше и повтаряше един и същи рефрен: „Да бе, т‘ва не е верно!“

Засега спирам дотук, че се сванах от лежане.

А за терориста ще ви разкажа другата седмица.

[1] Да се разбира „повика да отида по голяма нужда

През последните два месеца извънредно много се сближих с две млади жени. С едната ме свързва не само фактът, че две години й бях преподавателка в университета (това преди да ме уволнят), но също и друг един, по-малко афиширан факт, а именно, че разликата в годините между нас и гаджетата ни е двайсет. Само че при нея е плюс двайсет, а при мен  -  минус двайсет. Това, предполагам, ни поставя в една и съща графа, която спокойно може да носи табелката „Жени с проблеми“. Девойката се казва Златина, на 25 е, псува като сръбски каруцар, и е такава пияница, каквато аз само мога да си мечтая да стана един ден като порасна.

Другата ми нова приятелка се казва Паломита и е на 27. Има лице като от картина на Владимир Димитров- Майстора и цици по шест кубика всяка. Тя е хубава, мила, забавна и може да реши ЦЯЛАТА кръстословица в съботния „24 часа“! Освен това упражнява най-благородната професия на света – тази на бармана. А ако един човек е в състояние да вдъхне живот на всяка една стъклена чаша като я превърне от най-обикновен празен съд в рог на изобилието от малцово естество, значи той не е просто обикновен човек – той е избран от Господ да изпълнява свещена мисия тук, на Земята. Поне така аз мисля…

Преди една година Паломита, като хиляди други български студенти, подгонени от нуждата и кариесите, които не могат да си позволят да оправят, заминава за Шотландия, за да работи … нещо на най-ниската възможна надница.  През деня Паломита разтребва маси, бере ягоди или черници, или наглежда тригодишното изчадие на име Иън да не си строши главата на катерушките в парка. Вечер обаче, преди да припадне от умора в леглото с раздръндана пружина в евтината квартира, си позволява да изпие по една-две бири в някоя кръчма. Веднъж, тъкмо докато се опитва да привлече вниманието на бармана в кръчмата „Главата на Кралица Мери“, един солидно пораснал на ръст  и бицепси чернокож американец, който е в града за сватбата на “his homie girl“ (демек приятелка, която никога не е оправял), е приковал поглед в грамадния й балкон, пльоснат щедро върху бар-плота. Предвид другите й, не толкова очевидни като циците, качества, а именно бъбривост и дружелюбност, тя моментално откликва на поканата за питие от негова страна. Двамата осъществяват контакт, който обаче до края на престоя на сватбарчето (името му, между другото,  е Невил) в Шотландия, така и не прераства в полов. Въпреки че двамата прекарват по-малко от 14 часа заедно, и всичките извън неговия хотел, както и извън долнопробната, нискобюджетна квартира на Паломита, става ясно, че една любов е родена и единствената пречка тя да бъде консумирана и претворена в съюз пред Бог и пред хората, е фактът, че на Паоломита  й трябва виза, за да замине за Америка.

През следващите няколко месеца, след 187 изпратени песни с любовно съдържание и много безсънни нощи, преминали в чатене между спалнята на Паломита и терариума в Лос Анджелис, който Невил използа за развъдник на екзотични домашни любимци, в началото на февруари Паломита  се оказва страшно влюбена. Главата й почти е отвинтена от романтични мечти за това как ще се омъжи на брега на Тихия океан в рокля от тафта и коприна и с деколте, от което дискретно извират като  водопади големите й цици. А в топлата калифорнийска нощ белите зъби на иначе невидимия за невъоръженото човешко око жених проблясват на фона на оскъдната светлина от градинските фенери и запалените фасове на гостите, а издутината в  панталоните на костюма му обещава незабравими мигове, които австралийската полу-гей група Savage Garden описаха символично в хита си 1996-та по следния начин „Ще те откарам до Луната и обратно, ако бъдеш моята любима“.

И понеже Паломита е сексуално активна млада жена, която с удоволствие би се возила на всякакви превозни средства, но понастоящем с нетърпение очаква да яхне черната совалка, изстреляна от Кейп Канаверал, тя решава да действа като всеки трети средностатистически български студент и да кандидатства за виза J1. Понеже това за момента е единственият й шанс да се събере с любимия.

- Вуче, на интервю съм в американското посолство другия понеделник! – изписка тя, щом ме видя да прекрачвам прага на заведението един ранен следобед преди няколко седмици. Аз се настаних на един от високите столове край бара и казах:

- Сипи ми една блага ракия по случая! А ако не сте заредили, дай ми един Грантс.

- Ще дойдеш ли на сватба в LA?

- Във вторник ли? Не съм свободна.

- Не бе, по-нататък. Когато Невил ми поиска официално ръката и прочее.

- Добре.

- Супер! Понеже едва ли много от българските ми роднини и приятели ще могат да си позволят да летят до САЩ за една сватба, така че ще се радвам на всеки един познат, който ще ме гледа как вървя към олтара. Ти нали имаше виза?

- Да, десетгодишна. Аааа….шаферка ли ще съм?

- Естествено!

- С рокля?

- Най-вероятно.

- Розова?

Като всеки добър барман, който знае наизуст предпочитанията на редовните си клиенти, Паломита прецени по дипломатически непогрешим начин конкретната ситуация и даде възможно най-верния отговор:

- Не-е-е, ти може и да си облечеш нещо черно.

- I‘ll drink to that! – отвърнах аз и вдигнах чашата си за поздрав.

Разбирате ли, когато бъдещето на една романтична любовна връзка е толкова прецизно разграфено във времето и въпреки утежняващите обстоятелства (той е черен, тя е бяла, той е американец, тя е българка, той има игуана, тя – котка, той вярва в Исус, тя – в силата на агнешките дреболийки и пицата с четири вида сирене), тази любов е на път да се осъществи, човек няма как да не иска да размаже от бой служителката в американското посолство, която с равен глас съобщава през бронебойното стъкло, безопасно отделящо я от кандидата за виза, че…

- For now, we cannot grant you a permit for entry to the territory of the United States!

И въпреки че точно тези думи чу през оная фатален понеделник нашата героиня Паломита, тя не се отчая ни най-малко, ами напротив – реши, че с още по-голямо настървение ще се бори за правото си един ден да се озове в прегръдките на Невил под ярките звезди на калифорнийското небе. В сватбена рокля, то се знае.

А оттук започва и моята нерегламентирана дейност като лайф коуч[1].

(W.W.’s story)

Вижте, главата ми е пълна с факти, като например, че най- голямата водноелектрическа централа в света е „Три Горджъс Дам“ и е изградена на река Яндзъ в Китай, както и че международната организация ООН е създадена на 24 октомври 1945, а постоянните членки на Съвета за сигурност са САЩ, Русия, Китай, Обединеното Кралство и Франция. Знам също и че Ислямът е най- младата от главните монотеистични религии, както и най-бързо разпространяващата се. НО знам и че певецът  Usher е откривател на „чудото“ на днешната музика, наречено още Джъстин Бийбър, чиято бивша  приятелка се казва Селена Гомез, с която са ходили поне две години. Известен ми е и фактът,  че  New York Times постави родната звезда Азис в класацията „25 песни, които ни показват накъде отива музиката“ (макар че това последното, признавам си, трябваше да го проверя, защото исках да съм сигурен, че не ме е ебал имп¹ в ушите или че не съм бълнувал).

Проблемът при мен лично не е в липсата на информация, а по-скоро в това кога да използвам подходящата информация в определена ситуация. Ето например, вместо да мисля над структурите на ООН за държавния си изпит, аз размишлявах над това, използвайки iMessage² на ай-фона си, ай-батерията ми пада много по-бавно, отколкото като използвам WhatsApp³ или Viber³.  АЙ-СИК-ТИР!!!

Та да си дойдем на думата, която исках да думам! С Вучето много обичаме да обсъждаме разни теми и, виждате ли, ние не се спираме само на познати, непознати, известни, неизвестни някакви си личности, не! Ние също така можем да водим диалози над ситуациите в Сирия, любовните трепети на младите, моногамните връзки на привидно много по-интелигентните животински съсловия в трофичната пирамида от тези, които би трябвало да седят на върха (някои животни  наистина са по-умни от хората!), а една особено любима наша тема, която излиза на дневен ред предимно, когато сме употребили, е защо, да му ебеш майката, Милен Цветков го обличат постоянно в син костюм с червена или розова вратовръзка? А  точно този момент аз самият се питам  защо, да се еба, гледам Милен Цветков?!

Новото амплоа, в което Вучето се вихри, a.k.a. „лайф коучинг“, мен лично ме напряга. Виждате ли, тя е мъдра и умна, ще ви даде добър съвет,  не там е проблемът.  Проблемът е как този съвет ще бъде доставен от нея. Защото, да кажем, имаме следният казус: Гина е жена на 37, Гина е депресирана, Гина има 20 банички, от които е изяла 17. Директният въпрос, който Вучето би задала е:

- Ама защо носите клинове?

Не очаквайте Вучето да подходи по малко по-дипломатичен начин като първо попита Гина: „В кое училище сте учили? А помните ли първата си любов?“ и прочее. Вместо това тя направо прекатурва кошера и пчелите се разхвърчават навсякъде. А Гина седи и реве още повече, отколкото отпреди да се обърне към Вучето за лайф коучинг.

Ама какво съм седнал да анализирам нетактичността и лудостта на Вучето, когато аз самият  в момента слушам Джъстин Бийбър, докато тя със сигурност съветва Гина как най-лесно може да си намери G-точката!

Ех, знам, че тръпнехте в очакване да чуете  историята за терориста, но този път наистина обещавам, че ще ви я разкажа другата седмица.

_________________________

1. Имп (от англ. Imp) е митологично същество, нещо средно между фея и таласъм. В поведението си са диви и необуздани и често са склони да навреждат на хората с безсрамните си шеги и съвсем небезобидни закачки и лъжи.

2. iMessage е система за изпращане на съобщения в реално време, разработена от компанията Apple.

W.W. без Вучето слуша Джъстин Бийбър, но двамата заедно залавят терорист

3. Тези приложения ако не знаете за какво служат, със сигурно живеете под някоя скала.

Американците по принцип са интелектуално ощетенa, за да не кажа направо глупава нация. Само им вижте някои от президентите през изминалите тридесетина години – това не бяха актьори-каубои, похотливи демократи, дислексици със сериозни пропуски в когнитивните умения, а както вървят нещата, американците в скоро време може да се сдобият и с президент, който поощрява всеки гражданин да ходи въоръжен, очаква  НАТО да се разпадне и иска Путин да го уважава (и без да е изпил пет водки!). На фона на цялата тая пресметната и скъпоструваща лудост тъпоумието на негъра Невил изглежда напълно закономерна.

Значи, след като на Паломита й отказват виза, тя в никой случай не се отчайва, понеже е сигурна, ще любимият й ще направи всичко възможно, за да се осъществи на първо време ако не сватбата, то поне половият контакт между тях. Така де, ако на практика не се случват приказките на Братя  Грим, Братя Галеви или поне братя Уашовски (които между другото вече са сестри, след като и двамата смениха пола си оперативно), защо им е на хората изобщо да се влюбват, къде е надеждата за едно “happily ever after“?

Вторник.

Аз: Твоят човек вече знае ли, че в посолството са ти казали „Нищо не печелите  този път. Моля, опитайте пак след 12 месеца.“?

Паломита: Писах му в Whatsapp, ама при тях сега е 4 сутринта.  Утре ще го види.

Сряда.

Аз: Твоят човек прочете ли ти съобщението?

Паломита: Дава ми, че го е прочел, ама още нямам реакция.

Аз: Сигурно някоя от костенурките, дето ги отглежда, е побягнала и той не може да я догони.

Паломита: Вучееее, не се подигравай!

Четвъртък.

Аз: Твоят човек реагира ли най-после на новината или е изпаднал в кома? Не че ти давам зор, ама плановете ми за лятото включват по принцип сватба в LA, а при това положение искам да знам дали заради шаферството ще пътувам по-далече от Симитли.

Паломита: Тука ще е.

Аз: Идеално. Ще викнем цигански оркестър и ще  дадем на Невил два пакета салфетки да ги нахвърля върху кючекчийките и кумовете. Обаче в поканите ще требва да напишете, че младоженецът е афро-американец, за да не изплашим децата и бременните жени.

Петък.

Паломита: Говорихме за кратко снощи с Невил. Той май не прие добре новината.

Аз: Погледни го откъм добрата страна – ако се откаже от сватбата, ще спестим от салфетки!

През уикенда нещата придобиха още по-драматична насока. Паломита все не можеше и не можеше да се свърже с любимия нито по скайп, нито по Whatsapp; казваше, че го вижда, но не го чува. От своя страна Невил се оправдаваше, че мобилният му нещо трябва да се е прецакал и ще пробва да изтрие някои от приложенията, за да освободи място за качването на други, с помощта на които да осъществи виртуална връзка в реално време с нашата Паломита. След още няколко дни обаче положението не беше мръднало наникъде и тя все така не успяваше да поговори с Невил, за да обсъдят какво ще се прави оттук нататък при така стеклите се неблагоприятни обстоятелства.

Междувременно Невил ставаше все по-зает и по-зает (уж!), а Паломита все по-отчаяно търсеше съвета ми как да постъпи.

Така всъщност започнах да навлизам полека-лека в дълбоките и доста мътни води на лайф коучинга. Понеже когато някой се дави в пълноводната река на живота, той има нужда от такива като нас, професионалните плувци, да му подаде пръчка, ръка, а защо не и импровизиран буй от празна пластмасова двулитрова бутилка от бира!

На първо време посъветвах Паломита да му даде време, за да осмисли информацията. Все пак, казах й аз, не можеш да очакваш, че един мъж на 37 ще зареже всичко –  работа, игуани и най-вече сандвичите с истински бекон в In-N-Out Burger, за да прелети 10 620 километра, за да се ожени за девойка, която е виждал на живо само веднъж. При това напълно облечена. Тоест, съблечена може и да се окаже някой от братята Уашовски преди смяната на пола, нали разбирате… Човек трябва да внимава с тия неща в днешно време![1]

Следващият четвъртък Паломита беше вече толкова изнервена от неизвестността, в която Невил, съзнателно или не, я беше оставил да се дави, че още със застъпването на смяна в бара, си наля една кофа вино. С лед обаче, за да се поразмие цвета на напитката и да изглежда така, все едно че пие фанта лимон.

Паломита: Да настоявам ли да ми каже в прав текст дали се е разколебал или да изчакам сам да започне разговора, че вече не издържам.

Аз: Да бе, питай го какво става.

Паломита: Как?

Аз: Ами на английски е: What is going on?

Паломита: Не бе, имам предвид, дали да задам въпроса си ребром или по заобиколен начин.

Аз: Няма смисъл да заобикаляш през Панамския канал, питай го направо.

Паломита: Ами ако ми каже, че късаме?

Аз: Тогава лесно. Пишеш му: „Да го духаш“, ама на български, и отдолу “Use Google translator, SOB!”

За момента успях да разсмея Паломита и тя като че ли се разведри, лицето й грейна и тя щедро се почерпи още една кофа вино. Само че тогава още не знаехме как през следващите няколко дни Невил ще докаже, че е горд представител на нацията си от пропагандно-обработени олигофрени. А също и на подмолното и безскрупулно мъжко съсловие в частност!